Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Концентрирайте се, господин Линеър — меко и почти приятелски каза руснакът. — Предлагам ви нещо за четене, което положително ще харесате…

Никълъс се намръщи. Някъде дълбоко в тялото му дремеше страхотна болка, отровните й вълни заплашваха да го залеят всеки миг. Имаше чувството, че е далеч, много далеч… Просто част от кошмарен сън.

Стори му се, че е важно да се концентрира и той се опита да го направи. Имаше чувството, че тялото му плува в лепкава течност, не, по-скоро в нещо като газ… Нямаше представа как съумява да диша в него, тъй като си даваше сметка, че изобщо не може да се промъкне. Размаха ръце за последен път и се отпусна неподвижно. Или по-скоро си представи как размахва ръце…

Черно, бяло, бягащи сенки… Изскача на повърхността, но само миг по-късно отново потъва в лепкавата течност…

— Концентрирайте се! — Заповедта идваше от ослепителната светлина, насочена направо в мозъка му.

Ще опитам, рече си той. Очите му бавно започнаха да се фокусират. Пред тях се люшнаха дълги редици йероглифи. Приличаха на рибни пасажи, на горски храсталаци, на огнени езици, на яростни дъждовни струи… Порои. Порой от букви.

Не, не бяха букви. Бяха йероглифи.

Започна да чете. И в същата секунда се озова лице в лице с това, което бе търсил толкова дълго. „Тенчи“!

Преди три години корабът „Харе Мару“ изчезна по време на силен ураган… Загинаха над петдесет души, както моряци, така и цивилни… Това беше най-голямата морска катастрофа през последните двайсет и пет години… Подводните спасителни операции започнаха веднага след стихването на бурята. Търсеше се предимно в района, откъдето бе засечен последният сигнал за бедствие. Проливите Немуро…

Волята на Никълъс се върна, тъпата болка потъна дълбоко в съзнанието му, сякаш запечатана с желязна врата. Същата врата го отдели и от ослепителния лъч, който продължаваше своето монотонно дум-дам, дум-дам…

Спокойствие! Излезе от състоянието „гецумей но мичи“, което тъй и тъй не успяваше да му предостави необходимата закрила. Започна да вцепенява нервите си. Процес, който обикновено стартира от върховете на пръстите. По неизвестна причина не можеше да усети няколко от тях. Ярка луна започна да изгрява в съзнанието му, облаците се разпръснаха и изчезнаха, ослепителният диск се залюшка в безкраен, приспивен ритъм.

После започна да се концентрира, волята му с труд преодоляваше въздействието на огромното количество химикали, с които беше натъпкано тялото му. Прибягна до една особена техника, малко известна дори сред най-опитните нинджи. Казваше се „огава но жуцу“ и беше насочена към разграждането на отровите в организма. А след това се зае точно с това, което Проторов искаше — да разгадае тайната на „Тенчи“.

Ясно забеляза, че текстът беше кодиран с шифъра на „Теншин Шоден Катори“. Също така ясно отчете, че след като врагът го тика в лицето му, никой друг не е в състояние да го дешифрира. Смъртта му би означавала край на всичко, Проторов няма да разполага с никаква информация.

Значи ще умре веднага след като разчете този документ, заключи Никълъс. Залови се с този процес, макар да съзнаваше това, макар да помнеше ясно какво беше му казал Сато — Япония най-сетне ще се освободи от зависимостта си от света, ще навлезе в зрялата възраст на пълното самозадоволяване.

На крачка от него Проторов все още не можеше да определи дали Никълъс чете, или очите му просто гледат хартията. Дали изобщо познава този шифър?

— Кажи ми какво пише тук! — повтаряше извън себе си той и размахваше четирите пожълтели странични пред лицето на Никълъс. — Кажи ми, кажи ми!

Но очите на Никълъс бавно се извръщаха с бялото нагоре, лицето му видимо побледня.

Докторът направи крачка напред и рязко извика:

— Достатъчно!

После опря стетоскопа до гърдите на пленника, пусна го и започна да прави усилен масаж на гърдите му.

— Предупредих ви! — изръмжа той. — Ще го изпуснем!

— Не! — изрева Проторов. — Трябва да го спасиш! Това е заповед!

От устата на доктора се откъсна горчив смях.

— За разлика от вас, скъпи другарю, аз добре зная, че не съм Бог! Не съм в състояние да възкресявам мъртъвци! — Ръцете му бавно се отпуснаха, очите му се вдигнаха към лицето на Проторов: — Не мога да поправям грешките ви, полковник!

— Събуди го, докторе! — изкрещя извън себе си Проторов. — Той не ми каза нищо! Нищичко!

— При тези неврофармакологични субстанции винаги съществува риск, а балансирането им е толкова де… — Докторът политна назад от тежкия плесник на Проторов, облиза кръвта от цапнатата си устна и просъска: — Ще си платиш за това, полковник! Ще докладвам където трябва!