Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Да тръгваме, моля.

Непредвидимият Чу го отведе извън града, далеч на север в Новите територии. Колкото повече се приближаваха до границата с Китай, толкова по-бедно ставаше наоколо. Небостъргачите постепенно отстъпваха място на паянтови едноетажни и двуетажни къщи, между които плющеше пране. По мръсните улички тичаха голи деца, бездомни кучета ръмжаха и се биеха сред планините от смет.

Паркираха колата на нещо като площадче, задръстено от амбулантни търговци, после свърнаха по една невероятно тясна уличка.

— Отиваме в ей онзи ресторант там — посочи с брадичка младежът. — Най-добрият от този вид в Хонконг.

Минаха транзит край него и скоро се озоваха на някакво открито тържище, издигнато направо на пристанището. Нанги зърна за миг ленивата вода на морето и поклащащите се върху нея рибарски лодки. В тях мърдаха неясни сенки. Очевидно рибарите се готвеха за първо го си излизане.

Насочиха се между дългите редици със сергии.

— Тези лодки обикновено докарват нещо повече от риба — каза Непредвидимият Чу. — В момента има мъгла, но китайският бряг е съвсем наблизо и оттам непрекъснато прииждат бегълци.

Сергиите бяха отрупани с риба, край тях имаше големи съдове с морска вода, в които се блъскаха живи риби с всякакви размери, раци, миди и различни морски животни. Преобладаваха сепии с очи като черни копчета, малки рачета и едри омари.

— Какво предпочитате? — попита Чу.

— Намираме се в Китай и изборът трябва да бъде направен от китаец — отвърна Нанги.

Непредвидимият Чу се зае със задачата съвсем сериозно. Искаше от продавачите да му вадят избраните риби от водата, внимателно ги разглеждаше, дори ги подушваше. Приличаше на възрастна домакиня, която държи да получи най-високото възможно качество срещу парите си. Едва след това пристъпваше към пазарлъка — едно традиционно китайско удоволствие, което може да се сравни единствено с хазарта.

Най-сетне, понесъл няколко издути от морската вода пластмасови плика, Непредвидимият Чу поведе Нанги обратно към ресторанта.

Собственикът — дебел и потен китаец, поздрави младежа с почит, която се отдава на особено знатни гости. Нанги доста се озадачи от този факт, но знаеше, че доброто възпитание не би му позволило да прояви любопитство.

Нахраниха се наистина превъзходно. Бяха им поднесени девет изключително приготвени морски блюда — от обилно полети със сос морски охлювчета до омари на скара, подлютени с такъв огнен сос, че дори очите на Нанги се навлажниха, а душата му неволно закопня за „васаби“ — далеч по-умерения на вкус японски хрян, който той много обичаше.

Пируваха повече от три часа и съвсем по китайски разговаряха само за незначителни неща. Китайците, за разлика от японците, които поставят бизнеса над всичко, са твърдо убедени, че нищо не трябва да нарушава наслаждението от добрата храна. В това отношение те биха могли да бъдат наречени „французите на Далечния изток“.

Когато най-сетне се върнаха в хотела, Нанги покани горе Непредвидимия Чу. В стаята на камериерката го чакаше изпратено по телефона съобщение. То обаче не съдържаше номер, на който да позвъни, а единствено адрес и час — точно в два след полунощ. Господи, недоволно изпъшка Нанги, докато асансьорът се изкачваше нагоре. Сега пък какво трябва да правя?

— След по-малко от два часа трябва да бъда на една среща — съобщи той на Непредвидимия Чу, когато се изправиха пред вратата на апартамента му. После прочете на глас адреса, някъде на Вон Чухан роуд.

— Оушън парк — каза Непредвидимият Чу. — По това време на денонощието там обикновено е затворено, но тази седмица работи денонощно, тъй като вдругиден започва Празникът на Драконовата лодка. Той винаги е на петия ден от петото новолуние и туристите много го обичат.

Нанги го остави сам и отиде да вземе нещо от гардероба. Миг по-късно се върна обратно с два еднакви плика от кафява хартия в ръце. Подаде на Непредвидимия Чу единия от тях.

— Трябва да взема със себе си тези документи — рече той. — Давам ти копие от тях, предназначено за губернатора. Исках да му ги връчиш в момента, в който провеждам своята среща — така щях да се чувствам по-сигурен… Но сега нещата се променят…

— Почакайте малко — прекъсна го младият китаец. — Мога ли да ползвам телефона?

— Разбира се.

В продължение на няколко минути Чу говореше на бърз и напълно неразбираем за Нанги диалект, после остави слушалката.

— Всичко е уредено — рече той. — Нямате причини за безпокойство.