Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Празната кабинка приближи, завъртя се и леко проскърца. Вратата се разтвори и униформеният служител му направи знак да се качва. Веднага забеляза, че човекът спря китайците подир него.

Вътрешността на кабинката беше толкова тясна, че той с труд успя да седне. В последния момент вътре скочи още един мъж, появил се изневиделица. Вратата се затвори и кабинката пое по пътя си.

Въжето леко се полюшваше, Нанги ясно виждаше какво го очаква напред. Високо над главата му се полюшваха малките, но обилно осветени кабинки. Приличаха на ярки стъклени топчета, нанизани на тъмен конец.

На ръба на бетонната площадка спряха за миг. Всичко изглеждаше здраво, солидно и безопасно, като разходка в оживен парк. После, с рязък тласък, от който спираше дъхът, кабинката се люшна във въздуха, разтърси се като от прилив на внезапна лудост и пое след останалите топчета на броеницата.

Нанги насочи вниманието си към своя спътник. Беше едър и здрав китаец на неопределена възраст, със сплескан нос и късо подстригана коса, под която проблясваше кожата на черепа му. Усетил внимателния му поглед, китаецът оголи два реда блестящи златни зъби. Не можеше да се разбере дали се усмихва, или прави гримаса.

— Добро утро, господин Нанги — рече той и леко се поклони. — Моето име е Ло Хван.

Нанги мълчаливо отвърна на поклона.

— Идвали ли сте друг път в Оушън парк?

— Никога. Но в Хонконг съм бил много пъти.

— Разбирам — рече Ло Хван, но от тона му пролича, че тази подробност изобщо не го интересува. Едрото му тяло се размърда върху тясната пластмасова скамейка — от тези, които поставят в чакалните на болниците. — Аз често идвам тук и никога не мога да се наситя на прекрасната гледка. А човек рядко може да й се наслади по това време на денонощието…

Гледката към простора на Южнокитайско море, прорязан тук-там от живописно очертаващи се островчета, които тъмнееха във водата като скали в зен-градина, беше наистина великолепна. Дълги, ярко осветени кораби пореха черната вода и приличаха на скъпоценни камъни в кадифеното си ложе. Хладната светлина на луната се отразяваше в океана и тон проблясваше с милиони светлини.

— Можете да се смятате за късметлия — добави Ло Хван и Нанги се запита дали има предвид гледката, или нещо друго.

Ръцете на китаеца се свиха в скута му, кабинката продължаваше бавното си изкачване над стръмния горист склон. Ако сега паднем, никой от нас няма да оцелее, помисли си кой знае защо Нанги.

— От източници, които са ми непознати и тайнствени, научавам, че предстои раздвижването на някаква информация — каза Ло Хван и очите му живо проблеснаха. — Доколкото си спомням, тя беше характеризирана като „жизненоважна информация“. Освен това ми бе подхвърлено, че тази информация се отнася до известни… хм… отношения на хора от Кантон и още по на север, които при известни обстоятелства биха могли да бъдат компрометирани.

— В общи линии всичко това е вярно — кимна Нанги.

— Ясно.

Нанги бръкна в джоба си и извади копие от договора, който бяха подписали с Лю. Внимателно го разгъна и го постави на празното място до себе си.

Ло Хван проследи движенията му, но не предприе нищо. Живите му черни очи бавно се върнаха върху лицето на Нанги, въпреки че според предварителните уговорки той би трябвало да извади екземпляра, притежаван от Лю. Погледът му беше тежък като речен камък.

Нанги извади жълтия плик и му го подаде. Китаецът счупи печата с такова внимание, сякаш съдържанието му беше отровно. После започна да вади лист подир лист и внимателно да го разглежда. Всъщност това не бяха листове, а шестнайсет на брой големи и изключително ясни снимки. Освен тях в плика имаше миниатюрен касетофон с копие от записа, направен в апартамента на Сочната Пиен, както и пълен превод на този запис, възлизащ на дванайсет машинописни страници.

Ло Хван си сложи чифт очила с тънки златни рамки и потъна в четене. В продължение на десетина минути забрави както прекрасната панорама наоколо, така и самия Нанги.

Когато приключи с разглеждането на доказателствата, кабинката им наближаваше „въздушния терминал“.

Двамата слязоха и тръгнаха по каменистия нос, далеч от тълпата туристи.

— Интересно — промълви Ло Хван, пъхнал компрометиращите материали под мишница като обикновена папка. — Но едва ли си струва исканата цена. — Сви рамене и добави: — Можем да прогоним Лю, когато пожелаем.

— Мисля, че няма да е толкова лесно — рече Нанги, насочил цялото си внимание да заобикаля острите камъни по пътечката. — Лю е враснал отдавна тук, всички го познават. Ако в този момент го отзовете, ще се разрази шумен скандал, който лично ще се погрижа да подготвя. И страната ви ще понесе доста срам, ще изгуби предимството си пред Англия, спечелено през последните две и половина години с цената на огромни усилия, но най-вече ще станете обект на презрение!