Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Нанги ясно виждаше какво цели събеседникът му. Многословното на Ло Хван беше излишно — вече си личеше към коя от фракциите принадлежи самият той. Неговите господари все още не разполагат с цялата власт там, на север.

Сърцето му лудо блъскаше. Дали комунистите знаят за „Тенчи“?

— Струва ми се, че управлението на Мао не донесе нищо хубаво на страната ви — внимателно каза той.

— Нека си спестим идеологическите дискусии — прекъсна го Ло Хван. — Вашето кейрецу може би държи ключа към бъдещето на моята родина. Идеята за Източен съюз не е измислица. Тя просто е част от цялата истина.

Нанги усети как го обзема чувство на триумф. Победих, безмълвно изкрещя той. Китаецът нямаше повече козове и беше окончателно победен. Дори и да знае за съществуването на „Тенчи“, той не е запознат с неговите тайни. И никога няма да ги научи!

— Не можем да направим нищо друго, освен да променим документите — рече той.

Гърбът на Ло Хван се изви, чувстваше се като стогодишен старец.

— Това означава, че сме обречени да сключим такъв пакт, който сигурно ще има страхотни последици… и за нас, и за вас… Не смея дори да си представя до какво ще доведе един тесен съюз между нас и руснаците!

Нанги почти не обръщаше внимание на думите му. Беше пиян от чувството на триумф, не можеше да преодолее вековната неприязън, наслоила се между китайци и японци.

Бяха им необходими около четирийсет минути да нанесат промените в двата екземпляра на договора, да подпишат както новите клаузи, така и самите екземпляри. Ло Хван извади бележник и започна да нахвърля текста на окончателната клауза, която вече беше обяснил устно на Нанги. Японецът се възползва от паузата, извини се и сковано се отдалечи, за да се свърже с Непредвидимия Чу съгласно предварителната им уговорка. Когато се върна, Ло Хван беше готов и двамата положиха подписите си под коренно променения договор. Нанги вече не можеше да предприема каквито и да е действия срещу Лю или Сочната Пиен.

Прибраха екземплярите си и мълчаливо се изправиха на ръба на каменистия нос. Облечени в официални копринени костюми въпреки необичайния час, строги и тържествени въпреки веселите крясъци на туристите наоколо.

От морския театър долетя взрив от аплодисменти. Делфини скачаха през широки обръчи, тюлени въртяха на носовете си шарени топки.

Нанги внимателно измъкна червения плик, който му беше дал Лю, и мълчаливо го подаде на Ло Хван.

— А сега предстои вълнуващият финал, дами и господа! — долетя до ушите им металическият, многократно усилен от електрониката глас на водещия атрактивното шоу.

Тони Тиърсън — детето-чудо на К. Гордън Минк, притежаваше онзи особен, приличаш, на пчелен кошер мозък, който високо се цени в света на висшата компютърна технология. Това вероятно се дължеше на факта, че мисленето му беше по-близко до начина, по който машините обработват своята информация, и имаше съвсем малко общо с обикновените човешки разсъждения.

Дните, през които детето-чудо изпитваше нещо повече от базисните човешки усещания — глад, жажда, умора или леко неразположение от препълнен пикочен мехур, бяха наистина рядкост. Радост изпитваше само когато разгадаваше окончателно поредния труден шифър. Всички шифри бяха подредени и означени със собствени имена в главата му, предаваше ги на Таня Владимова или на самия Гордън Минк едва когато ги беше превърнал в стройни редици от думи, изречения и цели пасажи.

На практика животът на Тони се състоеше именно в това безупречно подреждане и именно то го различаваше толкова много от обикновените хора. Бъркотията в кабинета му беше достатъчно доказателство за това. Защото представите му за ред се изчерпваха единствено с компютърната памет и онзи ред, който съществуваше в гениалната му глава.

Прякорът на Тиърсън беше съвсем точен, защото никой от тази страна на Атлантика, освен детето-чудо не беше в състояние да дешифрира съветските кодове „Алфа-3“. Те бяха така съставени, че наистина можеха да бъдат разгадани само от нестандартен, гениален ум.

И подобно на всички гении, умът на Тиърсън търсеше именно нестандартното, непознатото, необяснимото. Целият му кратък живот представляваше кръстоносен поход в една-единствена посока — да опознае непознатото, да обясни необяснимото. На стената в кабинета му висеше плакат с кратък и недвусмислен лозунг:

Логиката управлява

Затова, когато най-сетне проникна в последния вариант на „Алфа-3“ и английските думи, изскочили от необятната шир на невероятната му памет, започнаха да танцуват върху екрана на монитора, той просто си рече, че нещо май става. Изчисти екрана и извика на помощ програмата за изчистване на паразитни словосъчетания.