Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Дори не искаше да си представи, че в „Червената централа“ е действал агент на врага. Та нали именно към него се обръщаха всички секретни служби на свободния свят, натъкнали се на подобни проблеми в собствените си структури?

Проблемът му се струваше все по-тежък и по-тежък. Благодарение на положението си в централата Таня знаеше всичко за персонала, познаваше лицето на всеки агент. Нито един от служителите на ЦРУ и останалите тайни служби не би могъл да се добере до нея. Опитите му в тази насока биха били опасни и по друга причина — всички щяха да разберат, че дори неговата централа не е застрахована срещу вражеско проникване. Затова никой не трябва да научи за предателството на Таня Владимова. Абсолютно никой!

Умът му трескаво прехвърляше различни варианти и почти моментално ги отхвърляше като несъстоятелни. Но защо Линеър не беше се възползвал от секретния си номер за пряка връзка?

Интеркомът настоятелно зажужа. Той не му обърна внимание, но онзи оттатък проявяваше завидна упоритост. Минк не желаеше никакви разговори и посегна да изключи апарата. В последния момент промени намерението си и натисна един от бутоните на пулта.

— Имате посещение, сър — разнесе се в стаята ясният глас на администраторката при входа.

— Не приемам никого, ясно ли е?

— Да, сър. Но господинът отказва да си тръгне. Настоява да…

По дяволите, ядно изпъшка Минк.

— Няма ли си име този господин? — троснато попита той.

— Да, сър. Казва, че го познавате. Името му е Люис Кроукър, лейтенант-детектив от Градското полицейско управление в Ню Йорк.

Тялото му бе жестоко изранено от ударите на Проторов и Котен, трите пръста на дясната му ръка — счупена и подути. Болката не беше проблем — знаеше как да я държи под контрол.

С олюляване се насочи към бюрото на Проторов, включи машината за унищожаване на документи и пусна вътре четирите листа засекретени сведения. Информацията остана единствено в главата му. После се върна в близост до трупа. Дишаше дълбоко, очите му бавно огледаха подутите пръсти. Не можеше да ги остави в това състояние, трябваше да направи нещо.

В „Теншин Шоден Катори“ беше усвоил „копо“ — една от разновидностите на „нинджуцу“, бойна техника за трошене на кости. Част от наученото беше приложил при ликвидирането на Проторов, но сега, за себе си, трябваше да опита обратното й въздействие.

Зае се да опипва строшените пръсти с палеца и показалеца на здравата си ръка. Тялото му реагираше на точното място на счупването така, както ключалката на сейф прещраква при точно подбрана комбинация. Скоро беше в състояние да определи какъв е ъгълът на счупването на всеки един от ранените пръсти.

Всеки европеец би стиснал зъби и напрегнал мускули при мисълта за това, което го очаква. И съответно би усилил болката. Никълъс постъпи по обратния начин — отпусна напълно тялото и духа си, потъна дълбоко във вълните на „гецумей но мичи“ и остави тялото си да се лекува само.

Когато очите му се фокусираха отново, пръстите вече бяха наместени. Откъсна парче от ризата на Проторов и започна да го увива около всеки от тях. Няколко намотки от грубия плат бяха достатъчни, за да се образува нещо като предпазна шина. Затегна възлите със зъби, внимавайки да не прекъсне кръвообращението.

Едва след това се зае с оценката на положението, в което се намираше. А то не беше добро. Имаше късмет, че никой до този момент не беше влязъл да види Проторов, но това не можеше да продължава до безкрайност. Намираше се в сърцето на истинска крепост, в стая със само един изход и врата като на банков трезор. Очите му се вдигнаха нагоре. Поради специалното си предназначение камерата бе снабдена със сложна система за вентилация. Ако не бяха счупените пръсти и силната отпадналост, която се дължеше на наркотиците, той положително би могъл да достигне до някой от широките отвори под тавана и да се опита да се измъкне през него.

Нуждаеше се от помощ, но в радиус от стотици мили наоколо не можеше да разчита на никого. Следователно ще трябва сам да си намери съюзник.

Прибягвайки до възможностите на „ичи“, той нададе висок и повелителен вик, който удивително напомняше гласа на Проторов. Чул името си, лейтенант Русилов се появи на вратата и отгоре му се стовари тежкото тяло на началника му.

Реакцията му бе точно според очакванията на Никълъс. Ръцете му механично се вдигнаха да предпазят лицето, в следващия миг, разпознал трупа на Проторов, от устата му се изтръгна смаян вик. Комбинираното действие на тези фактори даде на Никълъс достатъчно време да осъществи замисъла си. Ръката му се стрелна към гърдите на руснака, онзи усети как сърцето му прескочи няколко такта и дишането му се затруднява. Сякаш бе напълнил дробовете си с отровен газ. Лицето му стана бяло като вар, студена пот покри челото и горната му устна.