Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Юмрукът му се стовари върху бюрото с такава сила, че Тони Тиърсън подскочи като ужилен.

— Махай се! — изръмжа Минк. — Да не съм те видял повече!

Детето-чудо скочи и тръгна към вратата. На два пъти му се беше случвало да изпита върху гърба си яростта на Минк и никак не му се искаше да изпада пак в подобно положение.

На крачка от вратата се закова на място от дрезгавия вик на Минк:

— Чакай!

Тони Тиърсън с нежелание се обърна да погледне началника си.

— Нещо не ми е съвсем ясно — изръмжа Минк. — Таня знаеше, че си се заел с шифрите „Алфа-3“, знаеше също, че ти си най-добрият в тази област! Защо тогава ще използва точно тях, да я вземат мътните?

— Според мен не е имала избор — сви рамене детето-чудо. — „Алфа-3“ все още са най-сигурните шифри, с които разполагат руснаците. — При думата „руснаци“ неволно потръпна, все още му бе трудно да възприеме кошмарната истина. — Тя знаеше, че съм постигнал само частичен успех. Спомням си, че съвсем наскоро разговаряхме по този въпрос. Тя дори ме попита докъде съм стигнал с разработката на последния вариант… — Главата му замислено се наклони: — Сега разбирам, че точно този шифър е имала предвид… Казах й, че никога не съм се сблъсквал с такъв кошмар, признах си честно, че може би ще се проваля… Но около дванайсет часа по-късно успях да проникна в първия кръг… Беше като гръм от ясно небе… Всичко останало беше вече въпрос на време и къртовски труд… Огромна част от него свършиха компютрите, разбира се…

Минк замислено гледаше фигурата на младежа. Не си направи труда дори да извика фразата, която най-често се употребяваше в ужасни мигове като този: „Трябва да има някаква грешка!“ Познаваше Тиърсън като петте си пръста и знаеше, че този човек никога не греши. Може би не е в състояние да разгадае всяка разновидност на „Алфа-3“, но стори ли го веднъж, грешката е изключена.

— Свършил си страхотна работа, Тони — промълви той. Гласът му беше мрачен като зимен ден.

— Съжалявам — въздъхна Тиърсън. — Наистина съжалявам!

Минк го освободи с вял жест, стана и отнесе шифрограмата в съседното помещение, лишено от всякакви прозорци. Насреща му проблесна панорамата на площад „Дзержински“, грозна и отблъскваща като цялата съветска архитектура. Небето беше мрачно и свъсено, в магазина на „Детски свят“ продължаваха да продават предварително опаковани подаръци. Черен и тромав Зил се насочи към „Лубянка“ и изчезна зад тежкия портал. В съзнанието на Минк отново изплуваха ужасните сцени на бягството му, дълбокият сняг, превръщащ всички звуци в далечно и неясно ехо.

Какво ли е количеството информация, което неволно беше предал на руснаците? Колко крачки пред него е Виктор Проторов? Посланието беше достатъчно ясно и недвусмислено — „Вълк“ докладваше лично на него. Таня и Проторов. Как беше успял този тип? Как ?

Минк стисна зъби с такава ярост, че те проскърцаха. Имаше затруднение с дишането. Господи, „Вълкът“ сигурно е умрял от смях, когато е бил изпратен да подкрепя Линеър! В същото време тя положително е изпитала силно безпокойство от факта, че този Линеър е бил изпратен със задачата да ликвидира нейния господар.

В съзнанието му ясно изплува изражението на лицето й, когато слушаше новите му импровизации. Беше загрижено, твърде загрижено, но той го беше разбрал по съвсем друг начин! Господи, колко различни интерпретации се съдържат в една истина!

Закрачи напред-назад, край него мрачно се разстилаше Москва, скована от мраз. Не му се искаше да наблюдава смяната на сезоните в този град, желаеше вечно да го вижда мрачен и зимен, в унисон е омразата, изпълваща душата му.

Какво да правя? Как, в името на Светия Бог, да спася цялата сложна операция? От Линеър нямаше никакви новини, а да изпрати нов агент по следите й беше изключено. Все едно да й се обади по телефона и да й заповяда да се прибере у дома. Тя прекрасно знаеше, че няма нищо по-важно от „Тенчи“ и Проторов.

Чувстваше се изоставен, подобно на родител, който за пръв път се разделя с любимото дете. И въпреки това не можеше да я мрази. Нищо не беше в състояние да превърне в омраза любовта му към нея.

Трябва да има някакъв отговор, просто трябва! Главата му гореше, сякаш всеки миг щеше да се пръсне от напрежение. Много пъти съм успявал да превърна в победа на пръв поглед неизбежното поражение! Защо сега да е по-различно? Отговорът на този въпрос обаче беше ясен — никога досега не се беше изправял срещу провал от такъв мащаб.