Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Въпреки това главата му смаяно се вдигна, от устните му се изтръгна задавен вик:

— Невъзможно! Ти си мъртъв!

— Значи току-що доказахме, че съществува и задгробен живот! — прошепна в ухото му Никълъс.

Дрехите на Русилов бяха изцапани с кръв и той автоматично понечи да ги почисти.

Никълъс изви ръката му назад и светкавично го претърси за скрито оръжие. Откри остър нож, закрепен откъм вътрешната страна на лявото му бедро.

— А сега ще ме изведеш оттук! — просъска той.

— Невъзможно! — възкликна Русилов, после, усетил остра болка от затягането на хватката, с пъшкане добави: — Наистина е така! Оттатък има електронен скенер, в паметта му са заложени данните на всеки пленник, които се променят всяка седмица. Опитаме ли се да излезем, независимо дали пеш или с кола, и двамата ще бъдем овъглени!

— Сигурно има начин да се блокира действието му! — изръмжа Никълъс.

— Така е — кимна Русилов. — Но кодът беше известен единствено на Проторов. Никога не можеш да се измъкнеш оттук! Независимо дали си сам, или с мен!

Никълъс беше далеч от отчаянието. Отлично владееше изкуството на проникване в редиците на врага и беше убеден, че има начин за измъкване и от най-дяволските капани.

— Разкажи ми всичко за тази крепост, и то бързо! — заповяда той.

Русилов се подчини. Проторов избрал за своя база тази голяма сграда, която била плевник. Имала само два изхода, и двата напълно безполезни за Никълъс. Дървените стени били подсилени отвътре с каменни зидове, етажът, на който се намират в момента, бил построен допълнително.

— Можеш да вървиш само нагоре, приятел — гърлено се разсмя руснакът. — А после да скочиш от покрива долу, в храсталаците. Ако имаш късмет, може и да оцелееш и да ти се размине само с някой и друг, счупен крак!

Умът на Никълъс бясно препускаше, Русилов неволно бе очертал единствено възможния път за бягство.

— Тръгваме! — просъска той. — И никой не трябва да заподозре каквото и да било! Повишиш ли глас, ще умреш! Същото ще ти се случи при всяко по-рязко движение. Ясно ли е?

Лейтенантът кимна с глава.

В коридора не срещнаха никого. Двамата подчинени на Русилов бяха свалили в приземието арестувания лекар. Руснакът го поведе нагоре по стълбите. От двете им страни бяха струпани купчини бамбукови и алуминиеви пръти, дълги по около петнайсетина метра.

— За какво служат те? — спря се Никълъс.

— Наоколо е пълно е бамбукови горички — мрачно обясни Русилов. — Селяните ги слагат под навесите да се сушат. А алуминиевите служат за закрепването на самите навеси.

— Вземи два! — заповяда Никълъс. — Не от алуминиевите, а от бамбуковите.

Стигнаха покрива и Русилов започна да се съблича, подчинил се на кратката команда на Никълъс. Дрехите му покриха каменните плочи. Никълъс се възползва от ножа и преряза бамбуковите пръти на две. После стори същото с ризата и сакото на лейтенанта, лишавайки ги от ръкави. Сряза и панталоните, след което се зае да изнизва връзките на обувките му.

— Какво правиш? — любопитно го гледаше Русилов, свит гол в един от ъглите.

Никълъс не отвърна. Наряза на четири ивици дебелия кожен колан на руснака и ги удължи с връзките за обувки. После прибави към вече оформящото се спасително средство частите от облеклото. Работеше с концентрацията на любящ баща, заел се с първото хвърчило на синчето си.

На практика конструираше именно хвърчило. Нинджите го наричаха „хито ваши“ — „изкуствен орел“, и то силно наподобяваше делтапланер.

Приключил с работата, Никълъс бавно се насоча към коленичилия в ъгъла Русинов. Без униформа и пагони той изглеждаше някак смален. Подобно на повечето военни, лишени от отличителните си знаци, той сякаш беше престанал да съществува.

— Сбогом, Русилов — промълви Никълъс, наведе се и леко докосна „юка“ — един от деветте, жизненоважни центрове на човешкото тяло, известни като „кю-кон“. Този беше разположен малко под ушите. Русилов изпадна в несвяст, тялото му политна тежко назад.

После се привърза към летателния апарат. Югозападният вятър беше достатъчно силен, но поривите му бяха внезапни и трудно предвидими. Той мислено сви рамене. Карма. Умората го притискаше с оловна тежест, очите му лепнеха за сън. Скоро ще си почина, обеща си той. Но сега трябва да внимавам!

Стъпи на каменния парапет. Нощта беше безлунна, хронометърът на китката му липсваше. Все още не бяха настъпили предутринните часове със своите странни проблясъци, но той не беше сигурен колко време остава до тях.