Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Само по себе си човешкото тяло също обладава чудотворни качества. Понякога черепът е в състояние да отблъсне изстрелян от упор куршум, а тънкото ребро — забит с пълна сила нож.

Но на Изток, където по традиция смъртта не означава нищо, нещата стоят доста по-различно. Тя идва със скоростта на светкавица, тя лишава организма от всякакви възможности за реакция. Голяма част от древните бойни изкуства учат нападателя да се възползва от всяка слабост в тялото на противника.

Точно по този начин намери смъртта си Виктор Проторов. Никълъс Линеър се превърна в онзи меч на възмездието, за който толкова дълго бе мечтал К. Гордън Минк. Вероятно се досещаше по какъв начин се бяха възползвали от уменията му, но в този момент това нямаше за него абсолютно никакво значение.

Съзнанието му беше абсолютно празно, а духът му — чист като планинско езеро след пороен дъжд. Палецът на лявата му ръка потъна дълбоко в гърлото на Проторов, строши ключицата му като кибритена клечка и използва острите й краища, за да пререже всички жизнени артерии, които се издигаха от сърцето му като клони на кичесто дърво.

Нищо не можеше да го спре, всичко беше безкрайно лесно и просто, всичко приключи за онова кратко време, за което сърцето се свива и разпуска един-единствен път. Трийсет и пет години задълбочена подготовка го направиха възможно, към тях вероятно би трябвало да се прибавят и поне още хиляда — времето, през което се беше усъвършенствал и избистрил този невероятен начин на убиване.

Надигането му беше бавно. Процесът, с чиято помощ беше успял да спре кръвообращението, пулса и кръвното си налягане, беше изключително сложен и изтощителен. Както във физическо, така и в духовно отношение.

Кръвта бавно потече по вените му, кожата му започна да порозовява. Топлината се завърна в тялото му. Сякаш залязващото слънце изведнъж бе решило да огрее отново приготвилата се за дълга нощ земя.

Очите му бавно се фокусираха върху сгърченото в краката му тяло. И двамата бяха облени в кръв, сякаш ярката течност правеше последен опит да прехвърли мост над бездънната пропаст, която ги разделяше.

Никълъс не изпитваше никакви угризения, въпреки че отнемането на човешки, а дори и на животински живот неизбежно изпълваше душата му с мъка. Но чувството, че самият той е жив, беше толкова силно и всеобхватно, толкова прекрасно! Той е жив, а Виктор Проторов е мъртъв! В жилите му пулсира великият живот, тялото му се носи високо над прекрасния и неповторим свят на живите хора, къпе се в морета и океани, в поточета и кристалночисти планински езера. Краката му прекосяват девствени гори и безкрайни равнини, просторни степи и огромни пустини. В този момент човекът Никълъс Линеър присъстваше върху цялата планета едновременно. Отново свързан с космоса, той стоеше в Нищото и душата му се изпълваше с нова енергия.

Нанги хлъзна по масата пачката, съдържаща 6000 хонконгски долара, и Непредвидимият Чу я прибра.

— Това е лично за Третия братовчед Ток — рече той, съзнаващ добре, че подобен жест ще придаде особено благородство на проведената акция. — Искам да подчертаеш пред него патриотичния елемент на стореното. Искам Третия братовчед Ток да си даде ясна сметка кои са тези хора, с какво точно се занимават. Така удоволствието му ще бъде далеч по-голямо.

— Разбирам ви напълно — кимна Непредвидимият Чу.

— Добре — усмихна се Нанги, вече успял да позвъни на няколко полицейски служители, за които се говореше, че са комунистически агенти. Всъщност самата Грийн Панг му посочи трима от тях: единият във Ван Чай, вторият в центъра и третият — в Стайли. На въпроса му дали ще им бъде позволено да действат, младият китаец бе отвърнал в мъдра усмивка:

— По-добре дяволът да ти е познат, отколкото непознат.

— Ти ще се справиш отлично в „Златните планини“ — похвали го Нанги, прибягвайки умишлено до израза, с който китайците означаваха Америка.

— Може би — отвърна младежът. — Но нямам желание да напускам кралската колония, защото зная, че тук ще натрупам своето богатство.

Нанги беше сигурен в това.

Хонконг тънеше в тежката кадифена мантия на утринната мъгла.

— Умирам от глад — изправи се на крака Нанги. — Няма ли да похапнем някъде?

— С удоволствие — кимна Непредвидимият Чу. — Къде искате да отидем?

— Ще ми се да опитам нещо наистина хубаво от китайската кухня — отвърна Нанги. — Оставям се в твоите ръце.

Младежът го погледна замислено, после леко се поклони: