Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Земята я погълна — кимна Никълъс. — Стана по време на неотдавнашното земетресение.

— Щеше да унищожи всичко, нали? Всичко!

— Малко й оставаше — призна Никълъс.

— От „Тенчи“ се интересуват не само руснаците и американците — каза след настъпилата пауза Нанги. — Вече сме партньори и мога да ви разкажа за целта на посещението ми в Хонконг. Нарочно не споменах нищо пред Сеичи, тъй като не знаех какво ще се получи…

Никълъс слушаше за перипетиите и интригите в Хонконг с все по-нарастващ интерес.

— В крайна сметка спечелих всичко, което исках да постигна — заключи Нанги.

Никълъс мълчеше и осмисляше чутото.

— Едно не ми е ясно… — промълви накрая той.

— Какво е то, Линеър-сан?

— Дали Ло Хван е имал причина да ви излъже относно своите мотиви?

— Не — тръсна глава Нанги. — Забравил достойнството си, той направо се молеше за тайните на „Тенчи“.

— Според мен трябва да му ги дадем.

— Какво?! — избухна Нанги. — Да не сте полудял?!

— Нямам предвид веднага — поясни Никълъс. — След трийсет дни проектът ще бъде в действие и петролът ще потече. Нищо вече няма да ни спира. Кажете на Ло Хван, че след месец може да разполага с исканата информация.

— Но това е предателство! Комунистите…

— Нима предпочитате Русия и Китай да се съюзят? — прекъсна го Никълъс. — В какво положение би се оказала Япония? Дори и американците няма да ни спасят! — Разпери ръце и извика: — Нима не виждате, Нанги-сан? Предложим ли на тези хора част от уникалната информация, ние ще бъдем сигурни, че Китай и Русия няма да се обединят, едновременно с това вие лично ще получите здрави позиции в Пекин, в самия Забранен град! Групировката около Ло Хван ще ви бъде задължена и ще дойде време да изплати своя дълг. А цената ще определим ние, и никой друг!

— Но те са китайци! — възрази Нанги. — При това комунисти!

— Въпреки това са и азиатци.

Никълъс се обърна и вдигна увития в коприна пакет.

— Това е за вас — рече той. — Мисля, че в светлината на току-що проведения разговор значението му нараства значително.

Здравото око на Нанги се разшири от учудване, а поклонът му беше толкова дълбок, че челото му докосна лакираната повърхност на масичката.

Протегна ръце и внимателно започна да разопакова пакетчето. Отдолу се показа стара кутия от чимширено дърво. Боята й беше напукана. Отвори капачето й и лицето му изведнъж се подмлади, сякаш напуснато от всички земни грижи. С безкрайно внимание извади двете чашки, изработени от прекрасен, тънък като хартия порцелан.

— Династията Тай! — едва чуто възкликна той. Очите му гледаха като омагьосани как светлината запълва изящните произведения на изкуството, в главата му нахлу сладкият спомен за оба-чама. — Домо аригато, Линеър-сан! — промълви той и с това каза всичко.

После премести поглед върху своя нов партньор и вероятно нов приятел. По устните му заигра едва доловима усмивка.

— Ще помисля върху вашето предложение — промълви той. — Бездруго идеята за Източен съюз не ми е съвсем чужда…

Бавно и незабележимо, като гальовните морски вълни, в душата му започна да се завръща чувството за стабилност и спокойствие. Чувство, което беше притежавал цял живот, но което го беше напуснало, когато научи за смъртта на Сеичи. Сега несъзнателно, като премръзнал сред океана плувец, той се обви с гальовната му мантия. Трябваше му известно време да осъзнае, че е постигнал чудото отново да се довери на някого. Името на Никълъс Линеър се прибави към оба-чама, Готаро, Макита и Сеичи. С чувство на радост и удовлетворение усети как дълбоко в душата му започна да боботи онази мощна машина, която му беше позволявала да преодолява с лекота трудностите на живота.

По-късно, мигове преди да се разделят, Никълъс се спря на вратата и попита:

— Нанги-сан, този кобун вече не произвежда химически продукти, деривати на петрола, нали?

— Линеър-сан, имам чувството, че нашето партньорство ще бъде много приятно за мен! — засмя се Нанги. — Особено ако не трябваше да се връщате в Америка. Според мен мястото ви е тук, вашият дом е: Япония. Но вие сам чувствате това със сърцето си.

— А сега ще отвърна на въпроса ви — добави с усмивка той. — Наистина не произвеждаме химикали, „Сато Петрокемикълс“ отговаряше на името си само в началото, при самото създаване на кобуна от Сеичи-сан. Но след петролната криза през 1973 година той разбра, че химическата промишленост няма бъдеще в тази страна.

— Намеси се правителството — разбира се, чрез МИТИ, значи чрез мен, тъй като тогава аз все още бях заместник-министър. Далеч преди „Фуджицу“, „Мацушита“, НЕК и останалите компании да бяха дори помислили за изкуствен интелект и роботизация, ние със Сеичи обсъждахме смелите си мечти в тази посока.