Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

От раздялата му с Кроукър бяха изминали три часа, през които беше кръстосвал задушните улици. Сега в ръцете му имаше пакетче, опаковано във фина коприна.

Въведоха го веднага в огромния кабинет на Сато, двамата си отправиха дълбоки поклони.

— Моля, седнете, Линеър-сан — каза Нанги.

— Бих предпочел съседното помещение, ако не възразявате — отвърна Никълъс.

Очите на Нанги широко се разтвориха, той видимо се поколеба. Сякаш неочакваното желание на Никълъс бе нарушило предварително избрана форма на поведение.

— Разбира се — кимна той, овладял се в същия миг.

Прекосиха тясното коридорче, в което беше вградена токономата. В изящната ваза имаше един-единствен кървавочервен божур. Очите на Никълъс механично прочетоха стихчето, изписано на пергамента над него:

Нанги го въведе в малката и уютна стая, която въобще не приличаше на кабинет. Никълъс никога не беше влизал тук, макар отдавна да подозираше, че подобно помещение съществува.

На прага и двамата свалиха обувките си. Беше „стая с дванадесет татамита“, стените бяха покрити с хартиени транспаранти, въпреки че зад тях без съмнение имаше само тухли и мазилка. Светлината беше хладна и скрита, някъде отдалеч се долавяше сребърният ромон на кристалночисто поточе.

В средата имаше ниска лакирана масичка, край стените бяха наредени няколко китайски шкафчета от червено дърво. Писалището бе от масивен кедър, столът зад него — също.

Двамата коленичиха от двете страни на ниската масичка, която блестеше с черния си лак. Докато Нанги с пъшкане търсеше удобно положение за осакатените си крака, Никълъс огледа стаята е нескрито възхищение.

— Дойдох да призная своето поражение, Нанги-сан — промълви след известно време той.

— Как така, Линеър-сан? — погледна го с любопитство Нанги.

— Във ваше отсъствие ние със Сато-сан сключихме сделка — поясни Никълъс. — Той желаеше да обединим нашите компании по най-бързия възможен начин, аз пък — да го предпазя (също и вас) от зловещото наказание ву-шинг.

— Значи ли това, че вие двамата със Сеичи-сан сте изпитвали страх от престъпленията, извършени сред тези стени?

— Да. И двамата бяхме убедени, че той и вие ще бъдете последните жертви.

— Имахте ли някакви доказателства?

— Сато-сан беше на мнение, че нещо във вашето минало е причина за тази кървава вендета. — Никълъс изчака малко, но Нанги мълчеше и той продължи: — Заклех се да го закрилям, Нанги-сан. Това беше причината, поради която го придружих до един минерален извор в Хокайдо за срещата с нинджата по име Феникс. Но Котен ни предаде на руснаците. Те убиха нинджата, убиха и Сато-сан… — После подробно разказа за събитията в къщата-крепост на Проторов. Но не спомена нищо за случилото се след бягството му оттам.

— Феникс беше от риуто „Теншин Шоден Катори“ — констатира Нанги с пресилено спокойствие. — Руснаците успяха ли да изтръгнат нещо от него?

— За момент — да. Но нямаха човек, който да им преведе зашифрования текст.

— Разбирам — кимна Нанги и облекчението му просто можеше да се пипне с ръка.

— Аз прочетох документа, Нанги-сан. И вече зная всичко за „Тенчи“.

В стаята настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от далечния ромон на течащата вода.

Очите на Нанги се притвориха, обзе го страхотна умора. Имаше чувството, че е маратонец, който пресича финалната лента с последния остатък от силите си, но точно тогава му казват, че финалът не е тук, а една миля по-нататък.

После продълговатите му очи леко проблеснаха, гласът му прозвуча като шумолене на стара хартия.

— Добре, вече притежавате средството за натиск, от което толкова силно се нуждаехте… Как ще постъпите, ако аз не отстъпя пред условията за сливането на двете компании, които вероятно ще поставите?

— Проведох телефонен разговор с човека, който се казва К. Гордън Минк, Нанги-сан. Той работи за правителството на Съединените щати, познанството ни е съвсем бегло… Приех да изпълня мисията, която той ми възложи… просто защото тя съвпадаше със собствените ми интереси. Просто защото исках да спася „Тенчи“ на всяка цена.

— Да го спасите от руснаците — кимна. Нанги. — Съвсем разбираемо, тъй като сте американски поданик. И сега американските тайни служби знаят всичко, вече могат да ни стискат за гърлото, докато това им е изгодно…

— Нанги-сан — тихо промълви Никълъс и погледна събеседника си право в очите. — Съобщих на Минк, че нито руснаците, нито аз самият сме успели да проникнем в тайните на „Тенчи“. Веднъж Сато-сан спомена пред мен, че руснаците и американците представляват почти еднаква заплаха за тайния японски проект. Едва сега разбирам какво е имал предвид. Америка не желае да види една независима Япония, особено по отношение на суровини и горива. И не само го разбирам, но и изцяло го подкрепям.