Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— В Хамамацу-чо.

Изскочила от стаята на Никълъс, Таня бързо се спусна по противопожарното стълбище. Не искаше да чака асансьора, не искаше да я забележат тук. Излезе на тротоара, свърна вдясно и започна да се отдалечава от хотела с бързи крачки. Много й се искаше да вземе такси, но се страхуваше да оставя следи. Три пресечки по-нататък разбра, че е постъпила правилно. Улиците бяха толкова задръстени от коли, че тя се придвижваше далеч по-бързо пеша, пробиваше си път сред тълпата като сьомга, решила да хвърли хайвера си нагоре по течението на планински поток.

Изкачи се нагоре по Сакурадьори и откри спирката на метрото „Тораномон“, която беше част от линията „Гинза“. Спусна се под земята, купи си билет, но слезе още на първата спирка. Там се прехвърли на линията „Я. Н. Р.“ и пое към Хамамацу-чо.

Отново изскочи на повърхността и се смеси с тълпата туристи, които чакаха на перона на монорелсовата железница. С нея щеше да се придвижи до летище „Ханеда“, откъдето възнамеряваше да вземе първия самолет за Хокайдо. Наложи си търпение и изчака реда си за телефонната кабина на перона. После се свърза с Русилов и с помощта на специален код му съобщи, че операцията по изчезването й от бойното поле е вече в ход.

— Парашут.

Това беше единствената дума, която каза, когато отсреща вдигнаха слушалката.

По това време на деня — между обедната лудница и вечерното задръстване, автомобилното движение в Токио беше напълно непредвидимо. Можеше да бъде спокойно, но можеше и да се задръсти с отчайваща бързина. Всичко зависеше от волята на боговете.

Никълъс реши да рискува с такси и скоро се оказа, че решението му е било погрешно. Насочиха се към Хамамацу-чо, но още на Сакурадьори попаднаха в пълно задръстване. Търпението му се изчерпа в близост до спирката „Онаримон“. Изсипа в скута на шофьора шепа монети и изскочи навън, следван по петите от Кроукър.

„Онаримон“ им беше съвсем на път, докато се придвижваха с кола, но долу, под земята, им се наложи да се прехвърлят на два пъти. Първия път това стана на „Мита“, откъдето взеха линията „Тоей Асакуза“ по посока на Шимбаши, а после се прехвърлиха на „Я. Н. Р.“ и се насочиха към Хамамацу-чо, повтаряйки маршрута на Таня.

Когато изскочиха на просторния, залят от слънце перон, изведнъж се оказаха сред огромна тълпа хора, която бавно се придвижваше към монорелсовата железница. Разноцветни петна, разгорещени лица, запарени тела. Море от лица, монотонно поклащащи се в спарения въздух.

— Тя може да е на крачка оттук — отчаяно рече Кроукър. — Или на петдесет километра!

— Стига с твоя оптимизъм! — скастри го Никълъс. — Иди до онова стълбище и точно след три минути почваме. Ти оттам, аз оттук. Ще се срещнем някъде в средата…

— Наистина ли мислиш, че е някъде тук? — погледна го сериозно Кроукър.

— Лю, ти не познаваш Токио — отвърна Никълъс. — Тя ще иска по най-бързия начин да се добере до Хокайдо. Може да го стори само от летище „Ханеда“, няма друг избор.

— Но от всеки голям град можеш да се измъкнеш по най-различни пътища — възрази Кроукър. — Защо си толкова сигурен, че ще тръгне именно към летището?

Никълъс наистина не можеше да обясни на какво се дължи неговата увереност. Беше просто нещо като силно предчувствие. В съзнанието му изплува учуденото лице на Таня в момента, в който й каза, че е разкрил тайната на „Тенчи“. Сега вече разбираше добре изненадата й — тя е била готова да отлети всеки миг. Но след това, което научи от него за „Тенчи“, беше променила първоначалните си планове, независимо какви са били те.

— Тя си отива у дома, Лю — тихо промълви той. — В Русия. В момента действа по инстинкт, а този инстинкт й нашепва да използва най-краткия и най-бързия път. Това естествено е мое предположение, но аз съм убеден, че то е правилно.

— О кей, приятел — усмихна се Кроукър. — Вече имам известен опит с твоите предположения. Ще се видим ей там, в центъра на мравуняка.

Горещината се засилваше и Таня започна да се поти. Нещо не беше в ред на перона пред монорелсовата железница. Май се беше случило немислимото — да излезе от строя част от безупречния градски транспорт, на Токио.

Преди миг беше погледнала часовника си и точно тогава съжали, че не пусна един куршум в главата на Никълъс Линеър, изправил се пред огледалото с гръб към нея. В същото време си даваше ясна сметка защо се беше поколебала и защо в края на краищата се беше отказала от този шанс. Защото се страхуваше от него. Защото беше убедена, че той ще съумее да отгатне намеренията й, вследствие на което тя никога няма да успее да занесе тайната на „Тенчи“ на генералите. Успокои се с мисълта, че сега най-важното е да се проведе планираната среща на високо равнище и нищо не трябва да осуети плановете й.