Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Никълъс разказа това на своя приятел, а самият Кроукър се оплака, че се чувства гол без пищова си.

— Знаеш какви сме ние, ченгетата, Ник — рече той. — Дори душ вземаме с желязото под мишница!

Излязоха от салона и пристъпиха във владението на сенсеите — няколко малки, покрити с татамита стаички, разделени с хартиени прегради.

— Май остарявам — продължи Кроукър. — Уморих се да се грижа за ютията си повече, отколкото съм се грижил за всяка жена до себе си. Но това ни втълпяваха в академията, ден след ден, в продължение на години… Поне по мое време беше така. „Ютията е единственото нещо, което те разделя от дупка в челото! Докато за жената такова нещо едва ли може да се каже!“

По лицето му се появи измъчено подобие на усмивка.

— Това включва и Гелда, така ли? — попита Никълъс.

— Гелда ли? Не знам. Имам чувството, че между нас няма да се получи нищо, ако сама не се справи с проблемите си. Хич не ме бива за патерица! Сигурен съм, че поема ли тази роля, скоро ще я намразя! — В душата му се появи образът на Аликс Логан, заключена на сигурно място в апартамента на Мати Устата. Седеше с ръце, притиснати между коленете, очите й се взираха в мрака. Отвъд прозореца бучаха коли. Какво е това, смаяно се запита Кроукър. Нима наистина имам видения? Нима Аликс ме чака? Или вече е напуснала живота ми — малко облаче дим, издигало се известно време над главата ми? От кориците на „Вог“ и „Базар“ лицето й изглеждаше далечно и недостижимо, но той вече бе усетил главата й върху гърдите си, беше видял отчаянието в замъглените й очи. Беше държал ръката й, ясно усещайки безпомощното й потрепване. Остана смаян от силата на надеждата, обзела душата му. Надеждата, че не е излязла от жилището на Мати, че не е потънала в нощта, че не е напуснала живота му.

— Значи вече не си ченге.

— Де да знаех какво означава това — въздъхна Кроукър. — Ама не знам.

— С Таня го знаеше много добре — подхвърли Никълъс.

— Тъй беше — кимна Кроукър.

Зад последната хартиена преграда помръдна някаква сянка, вероятно на човек.

— Сенсей? — повика Никълъс. Отговор нямаше. Протегна ръка и дръпна преградата.

— Господи Исусе Христе! — възкликна дрезгаво Кроукър.

Кенцо, сенсеят на това дожо, висеше от тавана, глезените му бяха завързани с тънко, но здраво найлоново въже. Краката му бяха бели като вар, а лицето — червено като залез след ветровит ден. Напуканите му устни бяха полуразтворени, между тях надничаше езикът му — дебел и почернял.

Никълъс видя малката раничка в областта на сърцето, нанесена с хирургическа прецизност. И веднага разбра с какво оръжие се е действало.

— По дяволите! — ревна Кроукър. — Нали ти казах, че се чувствам гол без желязото!

После се обърна и хукна обратно към съблекалнята, където беше оставил револвера си. Докато пресичаше пустия салон, в душата му изведнъж се появи желязна увереност. Ченге съм и нищо друго не мога да бъда! Такъв ще си остана, докато съм жив!

— Лю! — извъртя се Никълъс и хукна подире му. — Спри се, Лю, не отивай там!

Но Кроукър не го чу. Намираше се в чужда и непозната страна, чувстваше се гол и беззащитен, особено без оръжие. Напусна широкото помещение и се втурна в следващото. Никълъс рязко увеличи скоростта си, скочи, успя да сграбчи анцуга на приятеля си и двамата се стовариха на пода.

Но във въздуха вече нещо свистеше, Кроукър простена от болка и изненада, свистенето се превърна в жужене на разсърдено насекомо.

Кръв, шум от търкалящи се тела. Никълъс се надигна на колене и лакти. Смъртоносната рана в гърдите на Кенцо би могла да бъде причинена единствено от майсторски изкована катана и именно това го тревожеше. Ударът, от който се опитваше да предпази Кроукър, всъщност беше предназначен за него.

Видя как приятелят му се отпуска на колене върху татамито, а дясната му ръка конвулсивно стиска китката на лявата. Кръвта шуртеше като река, острата стомана беше отсякла китката почти изцяло, превръщайки я в грозно зеещ чукан.

Странното свистене, наподобяващо опъването на тънка сребърна тетива, отново изпълни въздуха, връхлиташе върху него с чудовищна скорост. Всеки миг тялото му щеше да бъде разсечено, на две. Никълъс светкавично прибягна до „тоби аши“ — летящата стъпка. Тялото му рязко се извиси във въздуха и смъртоносното острие профуча под него.

Котен дрезгаво се разсмя.

— Никакви акробатични номера няма да ти помогнат — изрева той. — Защото държа в ръцете си дай-катана!

Да, точно това беше предположил, когато видя раната в сърцето на Кенцо. Котен размахваше неговата катана — „Ис хьогай“! Още докато тялото му беше във въздуха, той изпита силно недоумение. Как е възможно един „йокозуна“ — абсолютен шампион по сумо, да е овладял тайните на „кенджуцу“?