Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Стигнаха болницата. Кроукър беше откаран в интензивното отделение, а Никълъс бавно се смъкна от линейката. Опря оръжието си на бледозелената стена под телефонния автомат, намери монета в джоба си и бавно набра номера на хотела.

— Джъстин — прошепна в слушалката той, изчакал е труд да се осъществи връзката. — Ела да ни вземеш, намираме се в болницата „Тораномон“. — Опря чело на хладната стена и затвори очи. Към него се приближаваше човек в бяла престилка с очевидното намерение да го отведе. — Всичко е наред — прошепна в слушалката той. — Липсваш ми…

Пипнешком постави слушалката върху вилката и от очите му рукнаха сълзи.

Денят беше ясен и топъл. От инцидента в салона по бойни изкуства бяха изминали три седмици. Никълъс и Джъстин току-що се бяха завърнали от претъпканото с хора летище „Нарита“, откъдето Лю Кроукър беше отлетял за Америка.

Ръката му зарастваше добре, но операцията, чрез която лекарите се бяха опитали да зашият обратно отрязаната китка, се оказа неуспешна. Беше изминало твърде дълго време от момента на срязването до момента на съшиването. Иначе всичко беше наред — нямаше усложнения, инфекции. Турникетът, който беше успял да измайстори от парче плат, със сигурност му беше спасил живота. Така поне твърдяха хирурзите, обнадеждени от общото състояние на своя пациент.

Вместо да поеме обратно към лудницата на центъра, Никълъс насочи колата по околовръстния път, който заобикаляше Токио от всички страни. На задната седалка на нисана лежеше свещената „Ис хьогай“. Макар и извън употреба, от нея продължаваше да се излъчва някаква непонятна тежест.

Минаха покрай езерото, над което се беше венчал Сато. Там Акико се беше изправила за пръв път пред очите му, там се върна от гроба незабравимата Юкио. Водата, бистра и прозрачна, блестеше ослепително под ярките слънчеви лъчи. Край устието на поточето, което подхранваше езерото, стърчаха чапли, снежнобелите им тела се открояваха релефно на фона на блестящата синева.

— Колко е красиво! — възкликна Джъстин.

Никълъс продължаваше да мълчи.

Спря колата пред портала на Итами и двамата слязоха. Искаше му се да изминат пеш разстоянието до къщата, беше някак странно убеден, че автомобилите нямат място тук, където модерният живот все още не бе победил традициите.

Бавно тръгнаха по покритата с бели камъни пътека. Джъстин леко се придържаше за лакътя му.

— Как са пръстите ти? — попита тя.

— По-добре — поднесе неизменния си отговор той.

Джъстин му хвърли кратък и загрижен поглед. Какво ли би успокоило неспокойния му дух, запита се тя.

Минаха, край стар басейн от камък, оформен като древна монета. Беше кръгъл, върху стените му, симетрично разположени, бяха изрисувани йероглифите, с които се означаваха главните сили на природата: Скала, Дъжд, Огън, Облак.

Джъстин поиска да го разгледа и те се отклониха от каменната пътечка. В средата му имаше изворче, на камъка до него беше опрян бамбуков черпак.

— Жадна съм — каза тя и Никълъс вдигна черпака. Пиха и двамата, водата беше студена и вкусна. Миг преди каменното дъно на малкото изворче отново да се изпълни с вода, Никълъс видя, че и на него е изписан йероглиф. „Мичи“. Път, пътека, пътешествие.

Нито къщата, нито градината бяха пострадали от неотдавнашното силно земетресение и това беше истинско чудо. Една от южните стени на пристройките беше рухнала, няколко дървета бяха изгубили част от клоните си и това беше всичко.

Все пак имаше огромна разлика. Всичко изглеждаше изоставено и запуснато без Итами и огромната армия прислужници. Тя беше починала точно на втория ден от престоя му в болницата. Два дни по-късно я бяха погребали. Укрепнал достатъчно, Никълъс беше там. Погребаха я в непосредствена близост до гробницата на Чонг и Полковника, точно според желанието й.

Беше умряла спокойно, без болка. Така твърдеше белокосият лекар, с когото се срещна Никълъс. Той се беше грижил за здравето й цели тридесет години и можеше да му се вярва.

— В един миг беше тук, после просто я нямаше — кратко обясни лекарят и Никълъс усети как душата му се изпълва с облекчение.

Джъстин мълчаливо го гледаше как броди из пустата къща. Нещо неуловимо се беше вселило в душата му още от мига, в който слезе от колата. Тя ясно го усети, когато докосна ръката му, а след това се вгледа в красивия му профил.

Влезе в малката стаичка, използвана единствено за церемонията „ча-но-ю“ и тежко се отпусна на колене.