Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Остра болка прониза рамото му и той неволно се намръщи. После, с помощта на някаква тайнствена и напълно необяснима за Джъстин сила, той прогони болката и лицето му се проясни.

Тя коленичи до него и неволно се наведе напред, за да огледа по-добре прекрасната градина навън.

— Защо е сложено това? — попита тя и посочи сенника, скриващ половината от широкия прозорец. — Без него гледката би била наистина прекрасна!

Той търпеливо й обясни, но тя не беше много убедена. Не можеше да разбере защо трябва умишлено да се скрива нещо толкова красиво.

— Вече на няколко пъти разговарях с Нанги — тихо и някак унесено рече той. — Много държи да останем тук, поне за известно време… — Извърна глава да я погледне и тихо попита: — Ще имаш ли нещо против да останем месец — месец и половина? Токио не е неприятен град, ако човек успее да свикне с него.

— Все ми е едно — отвърна тя, без да сваля поглед от лицето му. Чертите му бяха спокойни и отпуснати, като на дете, играло до насита на открито, и вече доволно, че се прибира у дома.

— Той би желал да останем тук за постоянно — добави Никълъс. — Но аз му казах, че това е изключено.

— Защо?

— Защо ли? — учудено я погледна той. Просто не е възможно, пък и на теб едва ли би ти харесало. Ще ти липсва Ню Йорк, ще ти липсва новата работа.

— Много повече ще ми липсваш ти, когато видя, че постоянно мечтаеш за Япония. Освен това съм сигурна, че ще убедя Рик да открие филиал на агенцията си в Токио. Той е направо луд по отношение на японските начини на реклама.

— Не искам да живея тук — отвърна той. — Пък и нямаме жилище…

— Ами това тук какво е? — усмихна се тя.

— О, не! — решително тръсна глава Никълъс. — Прекалено много са спомените, които ще смущават душата ми тук. Миналото е навсякъде, виси по ъглите като тежка паяжина…

— На мен пък ми харесва — изправи се тя. — Съжалявам, че ти се чувстваш по по-друг начин.

На връщане се отбиха до езерото. Въздухът ухаеше, птичият хор беше оглушителен.

Джъстин погали леко външната част на ранената му ръка.

— Защо не се усмихваш, Ник? — попита тя. — От седмици си мрачен, тревожа се за теб…

Никълъс протегна ръце и ги обърна с дланите нагоре.

— Гледам ги и се питам какво друго могат да причиняват, освен болка и смърт — промълви тихо той.

— Те могат да бъдат и нежни, Ник — докосна дланта му тя. — Тялото ми се разтапя под милувките им.

— Това не е достатъчно — тръсна глава той. — Постоянно мисля какво съм сторил с тях… — Не искам да убивам! — Гласът му стана нестабилен: — Никога не си бях представял, че ще убия толкова хора!

— Но и никога не си търсил смъртта, Ник. Убивал си само когато си се защищавал.

— И въпреки това съм се стремял да бъда съвършен в бойните изкуства… Първо „буджуцу“, после „нинджуцу“… Защо? — Очите му бяха безпомощни.

— Какъв отговор би те задоволил? — тихо попита тя.

— Там е работата, че не знам! — отчаяно възкликна той.

— Това е така, защото отговор няма — промълви тя. — Поне аз мисля така.

Главата му клюмна.

— Значи няма отговор и на въпроса защо осакатих своя приятел!

— О, Ник! — докосна устните си до страната му тя. — Лю не те обвинява в нищо, защо сам трябва да се обвиняваш?

— Защото ако не бях аз, той щеше да си има две ръце!

— Ако не беше ти, той щеше да е мъртъв! И никога нямаше да открие истинския убиец на Анжела Дидион! — Никълъс й беше разказал доста за случая, докато чакаха пред операционната изхода от усилията на медицината да спаси ръката на Кроукър. — Знаеш колко много държеше на това.

Никълъс нададе тих вик и се откъсна от нежната й прегръдка. Отиде до колата, протегна ръка през отворения прозорец на задната врата и измъкна калъфа на катаната.

После се върна при Джъстин и силно я целуна по устните.

— Почакай ме тук, скоро ще се върна — рече той. — Гледай слънцето и листата, послушай песента на птиците.

Обърна й гръб и тръгна към езерото по едва забележимата пътечка, обрасла с трева. Водата леко се поклащаше, по повърхността й пробягваха ослепителни слънчеви, зайчета. Той бавно нагази в нея. Краката му усетиха приятното разхлаждане, чорапите и панталоните му бързо подгизнаха.

В гърлото му се беше свила тежка каменна топка. „Ис хьогай“ беше скъп подарък от Полковника, получен в деня, в който момчето се беше превърнало в мъж.

Сега обаче му предстоеше още едно превъплъщение. Той беше готов за него, напълно готов. Знаеше, че ще боли. Едва ли толкова силно, колкото го болеше от осакатяването на най-близкия приятел, но все пак ще боли.