Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Джейк замълча. С крайчеца на окото си виждаше двете жени, които стояха пред стария занаятчия и със страхопочитание наблюдаваха действията му. Лицата им бяха намазани с някаква бледожълта помада.

— Какво искаш да кажеш? — попита най-накрая той.

— Нищо — сви рамене Блис. Не можеше да се отърве от чувството, че през цялото време на пътешествието им Джейк търси начин да се скарат. — Просто те моля да не изключваш възможността да си бил подведен от Као… Може би ти е подал предварително съгласувана с някого информация.

— Чен Ю иска да съм тук.

— Може би…

— Но защо? — запита се Джейк. — Няма логика да ми разкрива своето местонахождение. Далеч по-безопасно е да глътне „Интер-Ейша“ чрез посредници — така, както е започнал.

— Страхува се от теб — отвърна Блис. — Тук може да те ликвидира далеч по-лесно, отколкото в Хонконг. Няма да има полицейско разследване, няма да се задават излишни въпроси.

— Но това е глупаво — поклати глава Джейк. — А Чен Ю съвсем не е глупак. — Очите му доловиха нещо особено в изражението на лицето й. — Освен ако знаещ нещо, което е неизвестно на мен…

Блис се обърна. Как да му каже какво точно се случи с баща му? Как да го подготви за мрака на „да-хей“? Понечи да каже нещо, но после стисна устни. Сърцето й се сви, защото разбра, че няма начин да го подготви за това, което искаше да му каже. Защо пък да не разбере, запита се тя. Той притежава „ба-мак“ — нещо, което е твърде близко до „да-хей“.

— Променила си се — отбеляза той.

— Ти също. Надявам се, че все още помниш колко бяхме близки…

Сърцето му бе пронизано от остра болка, лицето му пребледня. Пусна ръката й и се плъзна надолу, към корените на вековното дърво.

— Джейк! — коленичи до него Блис. — Какво ти е?

— Не зная.

Тя веднага усети, че я лъже и лекомислено го каза на глас.

— Вече знаеш всичко, нали? — избухна той. — Усети лъжите на Као Белоокия, веднага разбра и кога казва истината! Сега пък регистрираш и моите промени. Какво още да очаквам?

Блис поклати глава, готова да си прехапе езика.

— Нали и ти можеш да го правиш — умолително го изгледа тя. — С помощта на „ба-мак“ винаги си различавал лъжата от истината…

— Вече не.

— Какво?

— От известно време насам съм лишен от способността да потъвам в „ба-мак“… — Лицето му беше в сянка, но думите му бяха пропити от горчивина.

— Затова ли е цялата промяна у теб?

— Малко ли е? — вдигна глава той.

— Приличаш на момче, което е изгубило любимото си мече — усмихна се тя и го прегърна.

— Но се чувствам като човек, на когото изведнъж са отнели зрението.

Тя замълча, пръстите й се сплетоха с неговите. Вдигнали поглед към небето, те мълчаливо гледаха как косматите облаци над главите им се сгъстяват и бавно запълват жълтеникавото небе. Някъде над планините отекна тътен на далечна гръмотевица.

— Изпитвал ли си страх от него, Джейк?

— От кого?

— От „ба-мак“.

— От мощта му?

— Не, по-скоро от прозрението, което носи, от връзката с някакъв друг свят…

— Усещал съм единствено силата му.

Може би точно в това се крие разликата между нас, рече си Блис, после внимателно подхвърли:

— Сигурно по тази причина се измъчваш от липсата му…

— Какво искаш да кажеш? — обърна се той.

— Струва ми се, че „ба-мак“ е нещо много повече от проява на сила.

Джейк освободи ръцете си и ги изпъна пред нея:

— Виж как треперят… Бях силен единствено благодарение на „ба-мак“. С негова помощ избирах стратегията си, инстинктивно усещах опасността и вземах съответните мерки.

— А сега?

— Сега нямам нищо — въздъхна Джейк и прокара пръсти през гъстата си коса. — Нищо не стои между мен и смъртта…

Блис беше доволна, че не му разказа подробностите около смъртта на баща му. Вярата й в Ши Зи-лин беше силна и непоклатима, тя беше убедена в безграничните му възможности. Това я накара да изпита чувството, че старецът знае всичко, че отдавна е усетил загубата на „ба-мак“ в душата на сина си и чрез сливането на своето „ки“ с нейното ще направи необходимото, за да помогне на Джейк.

Сега, усетила агонията в душата му, тя ясно видя какво трябва да направи Джейк. Същевременно си даде сметка, че не би могла да му помогне открито. Той беше като дете, което не се разделя със своята играчка, дори когато тя вече се е превърнала в парцал…

Детето вярва, че плюшеното мече го пази от злото, особено когато е извън дома, сред враждебния и непознат свят. После мечето изчезва и детето може да разчита само на собствените си сили…