Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Това е единственото ми прегрешение към службата. Бягах от офиса, дори когато бях претрупан с работа, само и само да не изпусна поредното наддаване… Така се натъкнах на Сьора. Продадоха я на една красива жена с блестящи сиви очи и медноруса коса. Имам редица причини да я помня добре. Исках този Сьора, но нямах възможностите на твоя приятел Донован. Не произхождам от богата фамилия, не съм учил в прочути колежи… — В усмивката му се долови следа от тъга. — Родил съм се от другата страна на оградата… Гледах с копнеж дъщерите на бостънските брамини и се питах какво ги прави по-различни от мен и моя старец… Естествено, като работиш в юридическа кантора на Хълма, ти не се прибираш у дома с черно от сажди лице и обезобразени от мазолите ръце…

Когато завърших колежа, вече имах свои любими художници. Сьора заемаше челно място сред тях… Примирих се, че не мога да имам онази картина от търга и се утеших с нейната нова собственица…

— Блондинката?

— Да. Лицето й ми се стори познато и академичния интерес отстъпи място на нещо друго… По онова време се занимавах с проучване на страничните обстоятелства, довели до провала на една доста широкомащабна операция. Подозирахме намесата на руснаците, по-специално на КГБ… И там, сред купищата документи, се натъкнах на това лице… Оказа се, че картината на Сьора е купена от Даниела Воркута, лейтенант от КГБ.

Над осветения площад се блъскаха рояци нощни пеперуди. Хлапетата отдавна би трябвало да прегракнат от викове, но енергията им изглеждаше неизчерпаема. Симбал насочи поглед към играчите и установи, че момчето отпреди малко беше набрало нови точки и водеше в класацията. Изведнъж му се прииска да е на негово място — млад, силен, изпълнен със спортна злоба…

— Това ли е всичко, което имаш срещу Роджър? — попита след проточилата се пауза той. — Че притежава картина на Сьора, закупена преди години от лейтенант в КГБ?

— Роджър Донован беше в Париж по същото време — въздъхна Тренъди. — Направих съответните проучвания и установих, че Даниела Воркута е била командирована със задачата за вербовка. Официално се водеше като помощник на културния аташе и имаше достъп до доста кръгове на висшето общество в Париж…

— Къде тук е мястото на Сьора? — вдигна вежди Симбал.

— Склонните към предателство обичат романтиката — сви рамене Тренъди. — Това е част от играта. В началото всички искат нещо конкретно, нещо осезаемо… Сякаш пробват топлината на водата във ваната. Сьора е изиграл ролята на подарък…

— Доста скъпичък подарък! — отбеляза Симбал.

— Това доказва какви надежди са възлагали на Донован. — Тренъди бръкна в джоба си и извади малък плик, овлажнял от потта. — Повярвай ми, Тони, той е успял да развие целия си потенциал… Всичко е тук. Примери за провалени операции, за изтичане на важна разузнавателна информация… Работил е с фантазия и размах, изключително ловко…

Симбал сведе очи към плика на масичката.

— Защо тогава не е бил заловен?

— Как да отговоря на такъв въпрос, Тони? — притеснено се размърда на стола си Тренъди. — Може би, като кажа, че сме глупави, че действаме неефективно на всички нива… Това едва ли ще е напълно вярно, но едновременно с това е близо до истината. Като всяка бюрократична машина ние объркваме далеч повече неща, отколкото оправяме… Признавам, че се натъкнах на това тук съвсем случайно… Ако не беше Сьора, нямаше да възникнат никакви подозрения. Поне такива, които да водят към Донован…

— Какво искаш от мен?

Играта долу свърши. Момчето, което беше събудило любопитството на Симбал, триумфиращо нанесе последните три удара върху топката. Браво, малкият, поздрави го мислено Симбал.

— Той ни убива, Тони — прошепна Тренъди. — Изпива ни кръвчицата като гаден вампир. Това не може да продължава повече. Трябва да бъде ликвидиран. Бързо, тихо и ефикасно!

Появи се момчето, което очакваше Симбал. Проправи си път между масите, застана пред Симбал и се ухили. Беше представител на едно от планинските племена край Могок — богата на диаманти местност, благодарение на която Бирма се беше прочула из целия свят. Гледаше Симбал и продължаваше да се хили. Между зъбите му проблесна сърцевиден рубин, под него беше прикрепен къс фин кехлибар, шлифован като брилянт.

— Вече са на път — каза Симбал и започна да се надига от мястото си. Момчето имаше задачата да наблюдава скривалището на Кърън и Бенет. — Трябва да вървя…

— Към Шан — подхвърли Тренъди.