Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Тръгнали са натам, в това поне няма никакво съмнение.

Тренъди вдигна глава да го погледне, взе плика от масата и му го подаде.

— Той е от лошите, Тони… От най-лошите!

Симбал пое плика, без да обръща внимание на хлапето, което го теглеше за ръкава.

— Ще му хвърля едно око — обеща той.

— Не разполагаме с много време.

— Какво искаш да кажеш?

— Върви, Тони — въздъхна Тренъди. — Шан те зове… Земята на боговете…

— Но тя е далеч от Роджър Донован…

— Дойде време да получиш и последните указания — въздъхна Тренъди. — Донован е поставен под неотстъпно наблюдение. По последна информация на моите хора появата му тук е въпрос на часове…

— Но защо? — учудено го изгледа Симбал.

— Това не мога да кажа и ще ти призная, че изобщо не ме интересува… Сега важното е да действаш, Тони…

— Не съм се съгласил на нищо — поклати глава Симбал. — Тук съм, за да открия Кърън и Бенет. Трябва ли пак да ти напомням, че вече не работя за теб?

— Всичко е тук — промълви Тренъди и почука с пръст по плика. — Роджър Донован е предател, Тони. Много хора умряха по негова вина. — В погледа му се появи твърдост. — Иди и пипни онези мръсници Кърън и Бенет, те напълно заслужават това! Но главната грижа на президента сега е Донован. Също и моята… Този човек трябва да изчезне.

Гледа така, сякаш най-накрая е решил да свали каишката на своя свиреп булдог, въздъхна в себе си Симбал. А работата е там, че АЗ с нетърпение чакам да го направи!

Кожата на стареца беше златиста. Слънцето и вятърът на Шан го бяха изпекли по начина, по който той печеше продуктите на своя труд.

Беше майстор от старата школа, такива като него бяха на изчезване дори и от планинските пущинаци. Майстор на боите и лаковете. Беше родом от Паган, откъдето неговия занаят се разпространил в Бирма посредством пътуващите китайски търговци от империята Нан-чао. Правнуците на тези номади, осъществявали своята дейност още в първи век от Новата ера, днес живеят в провинция Юнан и околностите й.

Гъстата сребристосива каша се събира от кората на дървото титци, а после се разлива върху дървени или бамбукови формички. По същия начин, по който се събира сокът на каучуковите дървета. Този човек използваше сечивата на своите деди. Разбиваше кашата с помощта на снопче конски косми — една работа, която изисква сили и търпение. Но за сметка на това готовият продукт беше великолепен — гъст и едновременно с това гъвкав като гума.

Клекнал до стареца, Джейк наблюдаваше работата му. Беше донесъл две бутилки „Джони Уокър“ и четири стека американски цигари, които лежаха между краката на майстора.

Разговорът поддържаше предимно домакинът, а Джейк се задоволяваше да кима с глава и да подхвърля по някой въпрос. Очите му не се откъсваха от сръчните жилави ръце, които разбиваха лака и равномерно го напластяваха върху конските косми. От контакта си с въздуха сместа бързо почерняваше.

Небето над главите им имаше цвят на котешко око, синевината му бързо отстъпваше пред настъплението на тежки, буреносни облаци. Това може би се дължеше на гъстата растителност наоколо, а може би и на жълтеникавия прах, който вятърът разнасяше по всички краища на високото плато.

След известно време Джейк се изправи и обърна гръб на пазарчето, където се предлагаха традиционните копринени шалчета и везни за теглене на опиум. Блис го чакаше под сянката на близкото дърво.

— Знае — каза й Джейк. — Чувал е за Чен Ю, макар че тук го познават под друго име. Наричат го Нага. Страшно мелодраматично… Голямата змия от азиатската митология.

— Джейк…

— Чичо Томи знае къде да го открие — продължи Джейк. Бирманците имат американски лични имена и обикновено са известни само с тях. — Не сме далеч, само на около…

— Джейк — повтори Блис, хвана ръката му и го придърпа зад дървото, далеч от любопитните очи на местните селяни. — Какво ти става? След онази нощ на борда на джонката ти говориш само за Чен Ю… Не спиш, почти не се храниш. А погледът ти направо ме плаши!

— Няма нищо.

— Нищо, така ли? Да не стане като в къщата на Макена?

— Че какво толкова е станало там?

— Никога не си бил толкова груб, Джейк… Да не кажа садистичен…

— Не изпитвах удоволствие от това, което вършех.

— Сигурно — въздъхна Блис. — Но може би трябваше да опиташ нещо друго…

— Изключено. Нали ти казах, че Као Белоокия е бил обучаван от истински майстор?

— Ако наистина е било така, той щеше да умре и пак да не признае нищо.