Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Президентът.

— Президентът на какво?

— На Съединените американски щати! — натъртено отвърна Тренъди. — Заповедта идва от най-високото място, Тони.

Симбал внимателно изгледа бившия си шеф:

— Какво общо имаш ти с президента на САЩ, Макс? — попита с недоверие той. — Доколкото зная, ходиш при него само когато трябва да получиш медал за поредната успешна операция…

— Работя за него, Тони… Временно, със специална заповед. По тази причина мога да командвам хора на СЕН като Мартин… А статутът ми в АН е нещо като отпуска преди пенсиониране…

— Откога? — скептично го изгледа Симбал.

— Около месец след убийството на Хенри Ундерман. Нима мислиш, че подобен акт лесно ще бъде забравен?

— А Администрацията по наркотиците?

— За оперативните работници под преките ми заповеди аз все още съм там, на пълно работно време. Едновременно с това им е дадено да разберат, че подготвям Боксър за евентуален заместник…

— Дейвид Боксър?

— Да. Ти го познаваш, разбира се.

— Каква е версията за пред него?

— Докторите ми препоръчват по-малко работа и повече спокойствие. Той проявява пълно разбиране. Човек на място, с него няма да имам никакви проблеми…

Симбал наблюдаваше цветните отражения върху лицето на Тренъди. Винаги се беше питал какво ли изпитва човек, когато светът му се сгромоляса… Сега това ставаше в действителност, но той го приемаше спокойно, без емоционални изблици.

— Какво става, Макс? — тихо попита той. — Защо си тук?

— Ще ти обясня, Тони, дай ми малко време… Преди това искам да ти кажа нещо друго… Президентът не беше много щастлив, когато му споменах името ти…

— Защо?

— Вече ти казах — двамата с Донован сте от едно котило… Шибани съученици!

— Значи става въпрос за Донован, така ли?

— Казах на президента, че в случая вашата близост може да ни бъде от полза. Казах му, че си залагам главата за теб, Тони… Казах му, че разчитам напълно на твоя ум, честност и чувство за справедливост. Защото ти наистина си един проклет рицар, момчето ми. Винаги си мечтал да яхнеш бял кон и да видиш сметката на врага… — замълча в многозначителна пауза, после добави: — Независимо кой ще се окаже той…

— Виждам, че си получил каквото искаш…

— Познавам те по-добре от президента — въздъхна Тренъди. — Освен това поех цялата отговорност…

Далеч под тях грейнаха светлините на малък площад. Групи голи до кръста младежи играеха „чинлон“ — широко разпространена в Бирма игра с топка от преплетени листа на захарната тръстика. Ударите бяха много специални, нанасяни само с ходилото и колената…

— Макс, докъде ще ни отведе всичко това, по дяволите?

— Мисля, че твоят шеф — Роджър Донован, работи за другата страна…

Долу на площада играта продължаваше. Момчето с топката излезе от кръга, очертан в средата на прашната земя. Кръгът имаше диаметър шест и половина метра. Излезе ли от него, играчът губи точки. Същото става и когато позволи на топката да докосне земята.

Симбал безмълвно наблюдаваше играта. В душата му се промъкна жалост към сбъркалото момче. Беше на път да спечели, но грешката го извади от надпреварата. После изведнъж съзна, че изпитва жалост към самия себе си.

— Забелязах, че не каза очакваното „ти си луд“ — подхвърли със спокоен тон Тренъди.

— И какво от това?

Ядосано от грешката си, момчето позволи на топката да се изплъзне от крака му и да тупне на земята. Зрителите започнаха да го освиркват. Сега вече шансовете му бяха нула.

— Какво те кара да подозираш Роджър?

— Казано накратко, всичко започва и свършва с една картина — въздъхна Тренъди. — Но иначе нещата са доста комплицирани.

— Не те разбирам.

— Помниш ли картината, която Донован окачи на стената в кабинета си веднага след като стана директор?

— Разбира се. Сьора — кимна Симбал и си спомни разговора с Роджър по повод на тази творба. — Но тя е копие.

— Кой го казва?

— Донован.

— Значи е лъжец — тръсна глава Тренъди. — Картината е оригинал.

— Надявам се, че не го подозираш, само защото подобна картина не е по джоба на един държавен служител — изгледа го продължително Симбал. — Донован е доста заможен човек…

— Не, разбира се — махна с ръка Тренъди. — Тук парите нямат нищо общо. Работата е там, че аз съм виждал тази картина… Преди много години, в Париж. Бях луд по импресионизма, обикалях всички галерии, изложби и аукциони. Аукционите, Господи! Готов съм да продам душата си, за да участвам още веднъж в някой от тях!