Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Подчинявайки се на непонятен порив, той взе ръката й и я обърна с дланта нагоре. Беше крехка, бледа и красива, с изящно издължени пръсти. Но именно тази ръка беше убила полковник Ху и той добре знаеше това. Спомни си хипнотичната красота на звяра, който някога беше пощадил живота му в затънтената тайга. Спомни си болезненото, почти непреодолимо желание да протегне ръка и да погали красивите кадифени очи, да се притисне в топлия бял кожух. Нима и тази жена, внучка на врага му, притежава същото омайно привличане?

Това беше лудост, не можеше да вярва в съществуването на подобна сила. Но лудостта беше постоянна спътница на Хуайшан Хан, частица от непрогледния мрак на кладенеца. Тя се загнезди в душата му и остана там, дълго след като генерал Куо го беше изтеглил от студените дълбини на ужаса…

Хуайшан Хан затвори очи и тежко въздъхна. Ох, този кладенец! Светът на прокълнатите! Генерал Куо го измъкна оттам, но той чувстваше, че част от него остана завинаги в непрогледния мрак. Сърцето му бе пронизано от ледените стрели на безкрайността. Сега, заковал поглед в тези котешки очи на педя от лицето си, той изведнъж разбра, че душата му е умряла там, в онзи бездънен кладенец. Въпреки спасението на тялото му, осъществено с помощта на генерал Куо…

Едновременно с това се чувстваше по-жив от всякога, сякаш пламтящите очи на жената вдъхваха божествени сили в изнемощялото му тяло… Машината за унищожение го привличаше с магнетична сила, главата му се свеждаше все по-ниско и по-ниско към лицето на момичето. Страните й пламтяха, сякаш затоплени от лъчите на невидимо слънце; кожата й притежаваше онази кадифена мекота, която в сънищата му се свързваше единствено с козината на белия сибирски звяр…

Накара я да се отпусне на колене пред него, в гърлото й заклокочи заплашително ръмжене. Усети опасността, която се излъчваше от нея — силна, непосредствена, блестяща като острието на нож, опрян в гърлото му. Конвулсивно преглътна, главата му се наведе и бавно докосна нейната.

В жилите му нахлу свежа, опияняваща сила. Беше сигурен, че ако в този момент тя вдигне ръце и му извие врата, няма да направи абсолютно нищо, за да се защити…

Не, тя няма да го стори. Внучката на врага му е на негова страна, готова да убива по негова заповед. И първата й жертва ще бъде Джейк Мейрък…

Хуайшан Хан притисна устни до гладкото й чело с почти религиозен екстаз. В продължение на един дълъг, опияняващ миг ужасът от бездънния кладенец напусна душата му.

Ослепителни фойерверки разкъсваха мастиленото небе.

— Правени са от истински майстор — отбеляза Тренъди.

Намираха се в малко кафене на открито, разположено нависоко, доста встрани от тържествената заря. В ушите им кънтяха пропукванията на разноцветните заряди.

— Дойдат ли момчетата, аз тръгвам — обади се Симбал.

Тренъди винаги беше в състояние да долови скритата заплаха в тона на събеседниците си. Продължаваше да се поти, въздухът беше все така нагорещен и неподвижен. Отвратителен климат, просто не можеше да разбере как е възможно на някого да му е приятно тук.

— Не съм изминал хиляди километри, за да ти предам информацията относно Питър Кърън — промърмори той. — Спокойно бих могъл да го сторя и без да излизам от кабинета си — по телекса или чрез Моника…

Наблизо се издигаше голяма статуя на Буда. Така беше навсякъде из Бирма. Този тук седеше с ръце в скута. Лявата му длан беше извърната нагоре, а дясната почиваше на коляното.

— Всъщност се радвам, че си ядосан, Тони — продължи Тренъди. — Това доказва, че си във форма. — Вдигна изпотената чаша пред себе си и отпи глътка бира. — Не ми се иска да мисля, че съм те преценил погрешно… Особено сега, на този късен етап.

Тренъди изглеждаше абсолютно самоуверен и това пробуди любопитството на Симбал. Намираше се на чужда територия, никога не беше си падал по далечните пътешествия. Имаше слаб стомах и противната способност да привлича всички локални паразити. Поне така се говореше из АН, докато Симбал все още работеше там…

— Искам да те питам нещо, Макс — промърмори той. — Знаеше ли, че Кърън е жив?

— Откъде бих могъл да знам? — сви рамене Тренъди.

— Погледни този Буда — въздъхна Симбал. — Възрастта му е не по-малко от триста-четиристотин години. В основата му са вградени диаманти. В много от тукашните храмове златното покритие на статуите е износено от стотици хиляди ръце, докосвали го за късмет… Но бирманците търпеливо го възстановяват… — Наля бира в чашата си и продължи: — Този тук е Бхумиспара, седи и очаква помощта на Васумдархи — богинята на Земята…