Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Зная.

— Вражеска територия… Там Чен Ю е цар и Бог…

Джейк го погледна право в очите:

— Ако се откажа от намеренията, нашите шансове са равни на нула, чичо.

— Тогава трябва да заминеш, Джуан.

— Ще се грижа за нея, чичо. Твоето съкровище е скъпо на сърцето ми…

— Моят скъпоценен камък… — промълви старецът и очите му овлажняха. — Но ти си прав, времената наистина са други… Ши Зи-лин го няма, ти си Джуан, а моето съкровище отдавна вече не е дете… Трудно е да осъзнаеш всичко това наведнъж, но такива са фактите…

Кой от тези факти имаше предвид старецът, запита се Джейк. Първият, последният или всички заедно?

Лудостта се усилваше. Близостта й го възпламеняваше и заплашваше да го изпепели. Нищо чудно, че полковник Ху вече не е между живите, въздъхна в себе си Хуайшан Хан.

Фигурата му изглеждаше още по-гротескна в просторната хижа на генерал Куо. За пръв път от много време насам изпита неудобство от неестествено щръкналото си рамо. То му напомняше за кладенеца… Или може би тя, Ки-лин, беше причината за това…

Очите й бяха като два нажежени въглена. Преди години Хуайшан Хан отиде на лов за тигри. Далеч от Пекин, на север… Там от незапомнени времена живееха сибирски тигри — огромни и кръвожадни хищници.

Най-много се изненада от бялата козина на звяра, който преследваха. Реши, че това е от снега. Там, на север, имаше много сняг. Все още помнеше собствения си дъх, излитащ от устата му на сребърни облачета. Косата му беше обледенена, сякаш изведнъж беше остарял. Студът проникваше дори през дебелата овча шуба.

В продължение на три денонощия Хуайшан Хан и един от местните ловци преследваха хищника. Беше едър мъжкар, наистина изключителен екземпляр. Придвижваше се леко и незабележимо, като дух. На няколко пъти го чуха да души и ръмжи, но нито веднъж не го видяха.

Последната нощ в лагера. Бяха решили да се откажат. Студът ги пронизваше до болка, желанието им за лов отдавна беше изчезнало. Клекнали край буйния огън, те говореха единствено за завръщането си в цивилизацията, при истинската топлина и храна…

Хуайшан Хан се събуди в мрака на нощта. Луната се беше скрила зад хълмовете, вятърът виеше в стените на палатката и ги засипваше с дребни късчета лед.

До слуха му долетя тихо пропукване, главата му рязко се завъртя. С ужас видя могъщите лапи на тигъра само на половин метър от себе си. Затаи дъх, стомашните му мускули се свиха в болезнен спазъм. Краката му бяха мокри. Това означаваше само едно — че се е напикал от страх…

Мускулите по могъщата шия на звяра се стегнаха, главата рязко отскочи. Напълно безпомощен, Хуайшан Хан гледаше като парализиран. До слуха му долетя остро пропукване, сякаш гръмотевица се беше стоварила върху високо дърво. После бледото лице на ловеца се отърколи в краката му…

Хуайшан Хан неволно потръпна и величествената глава се извърна към него. В гърлото на тигъра нещо заклокочи, очите му се забиха в очите на Хуайшан Хан. В продължение на един безкрайно дълъг миг звяр и човек останаха напълно неподвижни. После ръмженето се усили, тънките черни устни се дръпнаха назад и разкриха страховитите окървавени зъби.

Огромните огледални очи, абсолютно кръгли и жълти, изпускаха своя собствена светлина — призрачна, смразяваща, нереална… Хуайшан Хан забрави за цивилизацията, за мъртвия ловец, за скованата в лед планина. Остана сам със звяра…

Инстинктивно усети, че в рамките на следващите пет-шест секунди ще се реши съдбата му. Ще живее или ще умре. При това, без да има думата по въпроса. Не можеше дори да помръдне, тъй като тигърът без съмнение щеше да го нападне.

Следователно всичко зависеше от звяра. Или от Буда, който присъства в душата на всички живи същества. Джос…

Хуайшан Хан изпусна тиха въздишка на примирение, погледна в лицето на смъртта и установи, че това лице му е познато.

Изобщо не се изненада, когато звярът му обърна гръб и си тръгна. Призрачната светлина угасна, необикновеният свят, разкрит от жълтите очи, примигна и се стопи, дивата необуздана енергия изчезна… След миг ужасната машина за унищожение потъна в нощта…

След инцидента Хуайшан Хан изгуби съня си и дълго, с часове наред гледаше тавана, опитвайки се да дешифрира посланието на Буда, прочетено в ужасните жълти очи. В крайна сметка реши, че то се съдържа в нещо много просто: тигърът никога не убива безогледно, а по-скоро набелязва жертвата си и я ликвидира хладнокръвно и без капчица милост.

Сега, наместил деформираното си тяло в един от плетените столове на генерал Као, той гледаше в пламтящите очи на Ки-лин и знаеше, че отново се е срещнал с ужасната машина за унищожение от своята младост…