Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Даже днес, ако човек се вгледа по-продължително в останките от кралския дворец, положително ще остане с впечатлението, че от тях се издига пушек, помисли си Симбал.

Небето на изток тъмнееше — неясно обещание за скорошен дъжд. Земята беше суха и напукана, сякаш хиляди устни се молеха за мечтаната влага. Облечен в бяла памучна риза, широк къс панталон и високи туристически обувки от мека кожа, Симбал се спря да изчака Макс Тренъди, който бавно пълзеше към върха на хълма.

Температурата на въздуха беше висока и ризата на Макс подгизна от пот. Изравнил се със спътника си, той извади голяма носна кърпа и избърса лицето си. Кърпата вече беше потъмняла от честата употреба.

— Исусе! — въздъхна Тренъди. — Това място е забравено от Бога!

— Напротив — отвърна Симбал, без да отмества поглед от развалините на двореца. — То е съвсем близо до неговите покои…

— И къде са те? — иронично изви вежди Тренъди.

— Ето там — пръстът на Симбал посочи розовеещите контури на високата планина, която стръмно се издигаше от платото Иравади.

— Шан? — изсумтя Тренъди и премести тежестта на тялото си. Единственото му желание в момента беше да се скрие от проклетото слънце. — Исусе! Не знам какво има там горе, но то е причина за смъртта на дяволски много хора!…

— Така ли? — Симбал не беше в настроение да търпи еднопосочните и доста ограничени разсъждения на бившия си шеф. — Там горе се крие властта, истинската власт… Такава, каквато хора като теб не могат дори да сънуват… Планината познава нейната тайна далеч по-добре от нас…

— Предполагам, че хора като теб не се стремят към подобна власт — отбеляза Тренъди.

Симбал се обърна да го погледне. Стори му се, че очите на Тренъди са още по-изпъкнали, вероятно от жегата. Като дете имаше аквариум. В него плуваха двойка красиви златни рибки с кадифени перки и изпъкнали очи — подарък от чичо му. Симбал много ги обичаше. Но една нощ забрави да изгаси лампата над аквариума и на сутринта златните рибки бяха мъртви. Безжизнените им тела се поклащаха на повърхността на врялата вода, обезобразени и подути до неузнаваемост. В момента Тренъди му приличаше на някое от тези нещастни създания.

— Изненадан съм, че дойде — отбеляза на глас той.

— Откровено казано, ти не ми даде друг шанс — отвърна Тренъди и тикна ръце в джобовете на панталона си. — Между другото, Кубинеца беше бесен!…

— Ще се опитам да не заплача — обеща Симбал. — И на него сигурно ще му мине…

Тренъди внимателно го изгледа през дебелите стъкла на многодиоптровите си очила.

— Защо имам чувството, че си настроен враждебно, Тони?

Симбал бръкна в широкия преден джоб на ризата си и извади три черно — бели снимки. Изображенията върху тях бяха зърнести и избледнели, сякаш някой беше боравил непредпазливо с негатива. Липсата на дълбочина свидетелстваше за използването на обектив за далечно снимане. Разузнавателен материал, осигурен лично от него. Беше заснел красив мъж на около тридесет и пет, с ясен интелигентен поглед, чувствителна уста и типично американски нос. Фонът зад него беше леко размазан, но съвсем ясно личаха очертанията на кралския дворец в Мандалей.

— Значи тук е бил… — проточи Тренъди.

— Точно като теб, Макс — изгледа го Симбал и в очите му се появи странен блясък. — Всъщност не, той все още е жив…

— Не знам каква е ползата — поклати глава Тренъди. — Но фактът си е факт — Питър Кърън е жив! — Очите му се сведоха към снимките: — По-добре да мислим за изненадите, които ни очакват. Искам го и ти ще ми го доведеш!

— Просто ей така…

— Не ми говори с този тон на праведник, Тони! — повиши глас Тренъди. — Забрави ли каква ти е специалността? Нима предпочиташ да се правим на джентълмени, да си викаме „моля“ и „благодаря“ и да си отстъпваме път?

— Ти се възползва от мен! — обвинително го изгледа Симбал. — Накара Моника и Мартин да вървят по петите ми!

— Поздравявам те — подигравателно го изгледа Тренъди. — Най-сетне успя да дешифрираш езика на бизнеса. Но по-добре късно, отколкото никога, Тони… Да, наистина постъпих така. Използвах всички средства на свое разположение — теб, Моника, Кубинеца… За това получавам заплата.

— За една шибана мръсна работа!

— Вярно е. Но нима трябва да ти повтарям баналната истина, че все някой трябва да върши и нея? — подаде обратно снимките на Кърън и добави: — Нямаш право да се оплакваш. Такава е и твоята работа.

— Но ти работиш за Администрацията по наркотиците, Макс — напомни му Симбал. — Докато Мартин е агент на СЕН, което означава ЦРУ. А доколкото съм запознат, ЦРУ и АН винаги са вървели по различни пътища… Най-добре е да ми кажеш какво изпускам, Макс…