Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Да чете маркиз дьо Сад… Вече го знаеш.

Тук сгреши. Даниела само подозираше това, на дачата просто го беше провокирала.

— А докато четеше, практикуваше, така ли? — очите й внимателно следяха изражението на лицето му. — Ясно… Тая май наистина е била кучка!

— Не я познаваш — възрази Малюта, но в гласа му липсваше убедителност.

— Напротив… — поклати глава Даниела и нарочно замълча.

— Е, както и да е… — промърмори след известно време той. — Но не чух отговор на въпроса си…

— Мисля, че да…

— Не разбирам.

— Олег, това е най-ясният отговор, който мога да ти дам — усмихна се тя, после бавно стана на крака. — Надявам се, че в момента нямаш неотложна среща… Защото целият си мокър…

Той сведе очи към скута си, на лицето му се появи объркано изражение:

— Господи, виж само какво си направила!…

— Искам снимките на Михаил.

— Не! — отсече Малюта.

— За какво са ти? — присви очи тя. — Да онанираш върху тях ли?

— Няма да стане това, дето си го намислила! — повиши тон той. — Едва ли ще се засрамя чак дотолкова, че да ти ги върна!

— Това не е нужно, Олег — тихо въздъхна тя. — Ти вече си достатъчно засрамен!

— Мръсница! С каква лекота сипеш лъжите си!

— Не, Олег — поклати глава тя. — Ореанда е била мръсницата, превърнала живота ти в ад!

— Аз я обичах! — кресна той. В гласа му се долови острата болка от раната, която продължаваше да кърви: — Обичах я с цялата си душа!

— Сигурно е било така — кимна Даниела. — Иначе още щеше да е жива…

— Какво искаш да кажеш? — попита с леден глас той, а лицето му стана бяло като вар. Вероятно защото отлично знаеше какво иска да каже.

— Твърдиш, че нямаш нищо общо с пожара — погледна го Даниела. — Но защо? Нима мислиш, че ще я заблудиш, че ще избегнеш отмъщението й?

Малюта стискаше ръчките на креслото и мълчеше.

Даниела изчака точно толкова, колкото трябва, после тихо подхвърли:

— Тя е тук, Олег… И слуша нашия разговор!

Очите му пламнаха, блясъкът им беше близко до безумието.

— Ти си луда!

Трябваше да го каже, в противен случай кънтящата тишина щеше да го доведе до истеричен припадък. С това се беше борил през всичките тези години след смъртта на Ореанда, надяваше се, че го е погребал завинаги. Но сега тежката плоча на гробницата започваше да се пропуква…

— Тя е мъртва! Мъртва и погребана!

Даниела само поклати глава, сигурна в близкия успех.

Бялото на очите му проблясваше като на обзето от паника животно.

— Тя е в душата ти, Олег… Отдавна го знаеш, нали? — Приведе се напред, от очите й излетяха пламъци: — Тя знае кой е подпалил къщата! Знае кой е убиецът й!

Изчака секунда-две, после заобиколи бюрото и пристъпи към него. Гласът й значително се смекчи:

— АЗ ще те закрилям, Олег… — ръката й се плъзна към слабините му и веднага усети лекото им стягане. — Ще те закрилям от Ореанда… Притежавам нейната сила, нали? Магията й се прехвърли върху мен и аз мога да я използвам както искам… — гласът й премина в шепот: — Да, Олег… Наистина ще те закрилям!

Малюта потръпна и трескаво разкопча яката си. Свали тънката златна верижка от врата си и Даниела видя малкото ключе, прикрепено за нея. Наведе се напред и след два неуспешни опита най-сетне отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Зарови се в него, гърбът му пречеше на Даниела да види какво търси.

— Ето — най-сетне се изправи той. — Ето, всичко е тук. Върху бюрото се появи стегнато пакетче, Даниела усети как сърцето й учестява ритъма си.

— Ти и Михаил Карелин — сковано прошепна Малюта. — Като на филм… Порнографски филм… — Отмести поглед, сякаш отвратен от това, което вършеше. — Снимки, негативи… Всичко е вътре. — Тънка веничка започна да пулсира на слепоочието му. Изпитваше страхотна умора, сякаш предаването на снимките беше отнело всичките му сили.

Даниела вдигна ръка и избърса потта от челото му.

— Горкичкият — нежно прошепна тя. — Сега трябва да си починеш…

Олег Малюта кимна и затвори очи.

Даниела вдигна пакетчето. Стори го бавно, с онова благоговение, с което някога майка й се беше докосвала до разпятието…

Юмрукът на Джейк се стовари в носа на Као Белоокия с огромна сила. Кожата се разкъса, бликна фонтан от кръв. Джейк стисна ръцете му, инстинктивно насочили се към раната.

Здравото око на китаеца се насълзи, евтиният му костюм бързо подгизна от кръвта.

— Знам, че нямаш любовна среща — просъска Джейк. — Първо, защото си прекалено стар за Макена… — Дръпна го рязко към вътрешността на ярко осветеното помещение: — … И второ — защото си проклет абориген! Така те наричаше Макена, знаеш ли? Питам се дали ти го е казвал и в очите… Не, едва ли е имал достатъчно кураж… Но те е мислил за такъв, душата му е стенела от присъствието ти…