Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Малюта й направи знак да седне, но тя се насочи право към бюрото и сложи ботушчето си на ръба на стола му. Натисна и рязко го завъртя, униформената й пола се повдигна и сякаш случайно разкри голата плът на дългото й бедро.

Стреснат и ядосан, Малюта посегна да я плесне, но тя го изпревари и стисна ръката му между дланите си. Той отвори уста, но тя приближи лицето си до неговото и бавно придърпа ръката му към слабините си. В един кратък, но кристално ясен миг успя да зърне беззащитното изражение в очите му. Беше хлапак, като всички мъже. Това е най-главната разлика между половете, помисли си Даниела Дълбоко в душата си мъжете са деца, а жените — майки…

Изчака ръката му да потъне под полата й, после го изруга направо в лицето.

— Това искаш, мръснико! — просъска тя. — Но се страхуваш, че Ореанда ще те накаже! Нали така, скъпи Олег?

— Не ме наричай така тук! — отвърна със зачервено лице той. Пръстите му върху слушалката побеляха от напрежение.

— Затвори телефона, Олег…

— Казах ти, че…

Тя стисна ръката му и я насочи навътре, към фините къдрави косъмчета. Изчака неизбежното потръпване на пръстите му и ги насочи нагоре, към гладката кожа на корема си.

Главата на Малюта пламна, пред очите му се мерна бледото лице на Ореанда. Пълните й чувствени устни се разтвориха и тя му проговори. Не чу думите й, а по-скоро ги усети. Тежки и влажни, те капеха като роса върху потрепващите му пръсти под полата на Даниела.

Езикът му изскочи и облиза пресъхналите устни, после тръпката премина и върху останалата част от тялото му.

— Това искаш, Олег! — тихо прошепна тя.

— Не тук! — дрезгаво промърмори той. — Не сега, моля те!

— О, да — докосна с език ухото му тя. — Тук и сега!

— Не! — извика той и понечи да се надигне от стола. Но Даниела премести дланта му и тя легна върху меката й, топла женственост. Вкара пръстите му навътре и въздъхна като майка край леглото на уплашеното си дете: — Ето… Така вече е по-добре…

Господи, велики Боже, потръпна Малюта и усети едрите капки пот, които се плъзнаха под мишниците му. От устата му се изтръгна нечленоразделен звук, ръката му остави слушалката.

— Луда ли си? — прошепна той, но веднага си даде сметка, че не тя, а той е лудият. Искаше да отдръпне ръката си, но не можеше. — Защо го правиш? — очите му не се отделяха от бедрата, които правеха бавни и влудяващо чувствени кръгове около вече мокрите му пръсти. — Искаш да ме унижиш докрай? Да ми покажеш колко дълбоко ме презираш, колко се отвращаваш от мен и от тялото ми?

— Ще свърша всеки миг… — прошепна Даниела и тялото й се изви като дъга. Сивите й очи го гледаха топло, с безгранична нежност. — Сега, сега!… — Свободната й ръка се плъзна към издутината в панталоните му. Усети напрежението в бедрата му, последвано от конвулсивните тласъци на дивия оргазъм… — Ето, ето… Точно така!…

Телефонът започна да звъни. Малюта дишаше тежко, потта се стичаше по лицето му и попиваше в колосаната яка на ризата. Ръката й продължаваше да масажира мокрото петно на панталона му, тялото му безсилно потръпна и се отпусна. Телефонът престана да звъни.

Даниела отмести ръката му и свали крака си от стола.

— Надявам се, че имаш дрехи за преобличане — усмихна се тя и най-сетне се насочи към едно от тежките велурени кресла срещу бюрото.

— Достави ли ти удоволствие? — попита Малюта. Тя седна, кръстоса крака и изправи гръб. Главата й беше отметната назад, в стойката й се долавяше нещо войнишко. Кичурче медноруса коса игриво се спускаше над веждата.

— Искам да зная… — дрезгаво добави той. — За мен е важно да го зная…

— Защо, Олег?

— Защото… — започна той, после прехапа устни и спря.

— Защото си въобразяваш, че си неотразим любовник?

— Защото Ореанда… Ореанда никога не изпитваше удоволствие!

Каза го трудно, сякаш въздухът не му стигаше. А Даниела успя навреме да прикрие тържествуващата си усмивка. Естествено, знаеше, че той не може да се мисли за някакъв любовник, особено пък след годините самота след смъртта на Ореанда. Просто го беше провокирала. От опит знаеше, че когато жилне човек на болното му място, той по-лесно казва истината.

— И сега искаш да разбереш дали аз съм същата, така ли? — присви очи тя.

— Да.

— Ореанда никога не е идвала в кабинета ти да направи това, което направих аз, Олег!

— Дори през ум не би й минало — призна той.

— А какво й доставяше удоволствие?

Той затвори очи и уморено разтърка слепоочията си.