Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

На вратата се почука. Блис отвори, а Джейк се хвърли напред, сграбчи тъмната фигура на прага и рязко я дръпна вътре. Блис ритна вратата и запали лампата.

Китаецът смаяно ги гледаше с единственото си здраво око. Другото — млечнобяло и мътно, беше втренчено в тях с безмълвния гняв на зимно слънце…

— Не искам да се срещам с него! — каза Сойър и вдигна сърдитото си лице към Сей Ан. — При никакви обстоятелства!

— Но аз вече съм тук — обади се от вратата сър Джон Блустоун.

— Ужасно съжалявам, тайпан — обади се иззад гърба му слабичката Сей Ан. — Но той просто ме отмести и…

— Добре, свободна си — кимна Сойър.

— Повиках охраната…

Сойър забеляза подигравателната усмивка на Блустоун и в душата му закипя гняв.

— Не, не, Сей Ан — промърмори той. — Върни ги обратно, всичко е наред… — направи върховни усилия да преглътне унижението и в крайна сметка успя.

Сей Ан погледна шефа си, видя изражението на лицето му и благоразумно се оттегли.

— Заповядайте, тайпан, седнете — каза с пресилена усмивка на уста Сойър. — На какво дължа тази чест?

Денят преваляше, слънцето хвърляше червеникави отблясъци над града, лъчите му с мъка пробиваха плътния смог. Пристанището Виктория беше задръстено от всякакви плавателни съдове — стари джонки с оранжеви платна, които сякаш се крепяха над водата само с Божия помощ, бяха закотвени редом със свръхмодерни круизери с тихо боботещи двигатели; грозни товарни кораби с олющена боя и флагове от другия край на света се поклащаха на броени метри от блестящи, безукорно чисти самолетоносачи…

— Гледката е наистина възхитителна — промърмори Блустоун, без да обръща внимание на въпроса. — Човек има чувството, че е владетел на цял Хонконг… — обърна се, на лицето му грееше широка усмивка. Пристъпи към каменния плот на бара и напълни с алкохол две широки кристални чаши. Постави едната пред Андрю Сойър и отпи глътка от другата: — Охо, чист малц… Отлично питие!

Сойър не докосна уискито. Скръстил ръце, той правеше отчаяни опити да прикрие треперенето на пръстите си. Не знаеше на какво се дължи то — на гняв или на страх…

— Не сте ли жаден, тайпан? — попита Блустоун и го дари с широката си усмивка. Беше облечен в безупречно ушит костюм от раиран тропикал, снежнобяла риза от „Търнбул & Асър“ със златни ръкавели, тънка копринена вратовръзка и безупречно излъскани обувки от мек телешки бокс.

— Отбихте се да си побъбрим ли? — попита най-сетне Сойър.

Блустоун се усмихна на поредната си малка победа. Една по една, те се трупаха и носеха точки. Точките на превъзходството.

— Да си побъбрим ли? — учуди се той и сведе поглед към кехлибарената течност в чашата си. — О, не, тайпан… Мисля, че едва ли разполагам с толкова много свободно време…

— Напоследък сте доста зает, нали? — язвително го изгледа Сойър.

— А на вас много ви иска да не е така… — очите на Блустоун се заковаха в лицето на Сойър, усмивката му се стопи. — По-добре изобщо не се опитвайте!

— Това заплаха ли е? — вдигна вежди Сойър. — Нима мислите, че можете да ме уплашите?

— Човек трябва да е пълен глупак, ако не се плаши от перспективата да изгуби всичко, с което разполага! — остро отвърна Блустоун.

— Сега вече зная защо сте тук — изправи се на крака Сойър и гостът му отбеляза поредната си малка победа. Андрю Сойър просто не издържа да гледа от горе на долу високата и царствена фигура на врага си. — Да злорадствате… Уверен сте, че вече спечелихте, че „Интер-Ейша“ е ваша!

— А не е ли?

— Не — поклати глава Сойър. — Поне според цифрите…

Блустоун се надвеси над бюрото му:

— В момента притежаваме тридесет и осем процента от „Интер-Ейша“. Само днес се сдобихме с осем! Борсата е в паника, нашите брокери са засипани от оферти за продажби на определената от нас цена… А тя все още е с цели десет долара над котировката на Ханг Сен. Нима наистина вярвате, че ще спрете този процес?

— Вън оттук! — изкрещя Сойър, без да го е грижа за унижението. Бузите му почервеняха от гняв.

Блустоун спокойно огледа разкошния кабинет.

— Винаги сам ви завиждал за този офис, за цялата сграда. Местоположението й наистина е превъзходно!

— Но тя е моя! — прогърмя Сойър. — И докато е моя, вие нямате работа тук! — вдигна телефона и повика охраната.

Блустоун заби чашата си в центъра на купчината документи върху бюрото.

— Това е ваше право, възползвайте се от него, докато все още можете! — очите му подигравателно се присвиха. — Но и двамата знаем, че нямате много време, нали? — вдигна ръка и замислено попила устните си: — Знаете ли, вече имам предвид някои неща… Когато ги осъществя, гледката от тези прозорци ще бъде още по-величествена… — Вратата се отвори и на прага се изправиха двама въоръжени мъже в униформи. — Е, виждам, че сте зает, тайпан… Аз също имам доста работа — разпери ръце да обхване интериора на просторния кабинет и добави: — Всичко това трябва да се смени, което означава доста поръчки в чужбина… Моля да ме извините, но тръгвам.