Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Сега ще има, можеш да бъдеш сигурен в това — долетя отговорът на Даниела. — И това ще стане в момента, в който Аполо му каже за грешката с Химера Какво мислиш, че ще предприеме Мейрък, когато разбере, че е убил Ундерман напразно, подведен от твоята дезинформация? Ундерман беше негов настойник, Мейрък го обичаше като баща…

— За Бога, не е нужно да ми го казваш — въздъхна Донован. Умът му напрегнато работеше, оглеждаше и отхвърляше всевъзможни варианти. — Мисля, че нямаме избор — внимателно промълви той. — Налага се да се погрижим за господин Мейрък, веднъж и завинаги…

— Откровено казано не виждам агент, който може да го стори… — В гласа на Даниела се промъкна съмнението. — А това не е задача, която може да бъде повторена…

Донован си помисли за дългия безгрижен следобед. Корветът летеше като птица, на душата му беше спокойно…

— Не се безпокой за това — промълви той, а душата му потръпна от близката опасност. — Дори и да имах такъв агент, едва ли бих му се доверил. Подобна задача би предизвикала купища неудобни въпроси… — Душата му обичаше да я гъделичкат оттук-оттам, това допринасяше за изострянето на мисловния процес. — Къде се намира в момента Мейрък?

— В Хонконг — отвърна Даниела. — Хората на Митре не го изпускат от очи.

— Това е добре — кимна Донован. — Искам да ме държиш в течение. — В съзнанието му се появи онзи остър S-образен завой, който успя да вземе със 130 километра в час. А след него блесна правата лента на асфалта, пуста чак до подножието на планинските хълмове. — Лично ще се погрижа за него!

Йън Макена живееше в зле поддържана къща с олющена мазилка в Дрейгънс Бек — един район в югоизточната част на острова, очертан от връх Колинсън на север и полуостров Дагуилър на юг. Тук беше доста тихо и спокойно, особено в сравнение с останалата част на Хонконг. Ако човек се вгледа по-внимателно, без съмнение би открил следа от равнинната и някак мрачна топография, характерна за Австралия. Вероятно именно затова Макена е предпочел да живее тук, каза си Джейк.

Отби ягуара на каменистия банкет и изгаси мотора. Намираше се на около километър от къщата. Последната част от маршрута си измина с изключени светлини. Пътят беше изпълнен с остри завои, сиянието на фаровете му несъмнено би се забелязало отдалеч. Движение нямаше, тъй че Голямата локва пикня без съмнение би усетил приближаването му.

Слезе от колата и остава вратичката отворена. В район като този звуците също се чуват надалеч. Ярко осветените прозорци на върха останаха зад гърба му, вдясно блестеше Абърдийн. Дъждът се сипеше като из ведро. Всички в Хонконг се радваха, когато вали. Недостигът на питейна вода продължаваше да е един от най-тежките проблеми на града и щеше да остане такъв поне докато не влезе в строя инсталацията за обезсоляване на морска вода в „Кам Сан“.

Макена разпозна фигурата на Джейк в рамката на вратата и очите му се изблещиха. Беше седнал в ъгъла, с гръб към голата стена. Рисунки и репродукции се валяха в краката му, примесени със счупени рамки и разбити стъкла, около босите му крака проблясваха острите късове на строшено огледало. Осветлението беше изключено, прозорците бяха със спуснати сенници и пердета.

— Здрасти, Макена.

— Мейрък! Какво търсиш тук, да те вземат мътните?

— Дойдох да погася един дълг — отвърна Джейк и на лицето му изплува вълча усмивка…

— А?

— Приютил ли си някое момченце тук, Макена?

— Ти откъде знаеш за него? — стреснато го изгледа едрият австралиец.

— За кого? — отвърна с въпрос Джейк, забелязал как се разширяват очите на другия.

— Нищо не трябва да знаеш! Нито ти, нито другите! — По челото на Макена се плъзнаха едри капки пот. — Но вече е късно, нали? И всички знаят… Всички!

Започва да става интересно, рече си Джейк.

— Кои всички?

— Стига с тези номера, Мейрък! Знаеш кои… Ти знаеш и те знаят… — главата му се завъртя, капчиците пот се посипаха като дъжд на пода. — А аз го усещам, защото чувам псалмите…

— Псалмите, значи — промърмори Джейк и пристъпи крачка напред. — Прав си, Макена, аз също ги чувам…

Едрият мъж кимна с глава:

— Аборигените си мислят, че ще ме пречупят, като не ми дават да заспя… — От устата му се откъсна смях, подобен на цвилене: — Но пак ме подценяват…

— Така е, Макена — съгласи се Джейк и направи нова крачка напред — Сега кажи нещо за Пок Голямата стрида… Защо го уби?

— Убих ли го? — изненада се онзи. — Е, добре съм направил… Копелето си го заслужаваше. — Джейк вече виждаше, че Макена е гол. На раменете си беше наметнал дебело одеяло, под него проблясваше белезникава кожа. Ръката му бавно се плъзна под одеялото и миг по-късно се появи с голям „Магнум-357“. — Ей с това му видях сметката, Джейк… Но пак ти казвам, той си го заслужаваше…