Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Тежкият Боинг-747 кацна на летище Кай-так, а Джейк все още не беше намерил ключ към решаването на проблема. Разчиташе да поспи по време на полета, но умът му отказа да изхвърли въпросите без отговор и да се успокои…

Прибра се у дома направо съсипан, всеки квадратен сантиметър от тялото му плачеше за почивка. На излизане от летището вдигна глава към помръкналото небе, прорязвано от ярки светкавици. Връх Виктория беше забулен от буреносни облаци.

Апартаментът му на второ ниво беше тъмен. Без Блис в стаите се беше настанила пустотата. Джейк пусна саковете си в коридора и се насочи към банята. Четиридесет и пет минути по-късно се отпусна на дивана с чаша саке в ръце и за пръв път от няколко дни насам се почувства нормален човек.

Хвърли поглед към буреносните облаци зад прозореца, после взе телефона и набра номера на чичо си. Стъклата се покриха със ситен воден прашец, сякаш небето плачеше. Дъждът все още се бавеше.

Каза здрасти на младежкия глас отсреща, после племенникът предаде слушалката в ръцете на Трите клетви.

— Върнах се, чичо — каза Джейк. — Разбрах кой е убил баща ми.

— А разбра ли защо?

— Отчасти. Пълният отговор не е в Япония.

— Добре ли си, племеннико?

— Зависи какво разбираш под добре — отвърна Джейк. — Нормално… Блис как е?

— Излезе от болницата — отвърна след кратка пауза Трите клетви. — Мисля, че е най-добре да отскочиш до джонката. Колкото по-скоро, толкова по-добре…

В стомаха на Джейк отново се оформи неприятно кълбо.

— Как е тя, чичо?

— Опитаха се да я убият…

— Кой?

— Познаваш го добре — отвърна Трите клетви. — „Голямата локва пикня“…

— Йън Макена? — изкрещя Джейк. — Но защо?

— Дъщеря ми настоя да проследи нишката на опала… И тя я отведе до Пок Голямата стрида… Уговорили си среща за вечеря. Но там се появил Макена и застрелял Пок… На Блис й се разминало…

— Ранена ли е?

— Физически не — отвърна Трите клетви и добави: — Пак те моля да дойдеш насам… Имаме да обсъждаме доста… Племеннико? Там ли си?

Но Джейк вече не беше там.

Точно в седем и половина вечерта Роджър Донован включи мощния късовълнов радиопредавател, който беше негова лична изработка и стоеше заключен в една от ъгловите стаички на Грейсток. Току-що се беше върнал от дълго и опияняващо пътешествие с любимия си червен корвет, модел 63-а година. Донован беше влюбен в тази кола, обожаваше я както някога беше обожавал Лесли, както все още обожаваше Даниела Воркута…

Познаваше всеки квадратен сантиметър от вътрешността на купето — нещо, което едва ли би могъл да твърди и за жените в живота си. Истински гений в контактите си с мъже и машини, Роджър Донован нямаше никаква представа от сложните гънки на женската психика.

Това беше сериозен недостатък. Ако имаше желание да се замисли над него, той несъмнено би разбрал как Даниела го е усетила още преди години и се е възползвала от него по най-добрия възможен начин. Тя успя да го вербува в Париж не само защото той си мислеше, че я разбира, а и защото усети дълбоката му антипатия към елитарната система, която го беше създала.

— Три, четири, седем, осем — промърмори в микрофона Донован, след като на екрана се изписа исканата честота.

— Слушам те.

— Даниела — усмихна се той. — Още ли си в сняг до колене?

— Какво знаеш за Аполо? — безцеремонно го прекъсна тя и усмивката се изтри от лицето му.

— Аполо? — умът му действаше със скоростта на компютър. — Нищо.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Няма ли да дадеш някаква информация по въпроса?

— Например?

— Например кой или какво е Аполо.

— Шпионин в Кремъл — отвърна Даниела. — Работи за Агенцията.

— Невъзможно. Аз бих…

— Бил е в контакт единствено с Хенри Ундерман.

— О, Господи! — очите му се насочиха към планинските хълмове, почернели от лъчите на залязващото слънце. — Знаеш ли името му?

— Михаил Карелин.

— Съветникът на Геначов? — смаяно примигва Донован.

— Точно така. — В ефира настъпи кратка тишина, после Даниела продължи: — Слушай ме внимателно. Аполо е бил личен агент на Ундерман, което означава само едно — той знае, че Ундерман не е бил Химера.

— Исусе! — скръцна със зъби Донован. Прогони безпокойството от главата си и направи опит да разсъждава трезво: — А знаеш ли кой е новият резидент на Аполо?

— Да — долетя гласът на Даниела. — Джейк Мейрък.

— Пак този Мейрък! — Адреналинът нахлу в жилите на Донован като приливна вълна. Върховете на хълмовете пламнаха от пожара на залеза. — Бях сигурен, че пак ще чуя името му… Направих опит да го вербувам отново, веднага след убийството на Ундерман. Мислех, че от психологическа гледна точка това ще бъде най-подходящото време… Но той отказа, не искаше да има нищо общо с Агенцията…