Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Даниела Воркута, обучавана и възпитана според суровите догми на КГБ, в крайна сметка се оказа обикновен човек. Генералските пагони не означават нищо, също като поста директор на Първо главно управление… И, Боже опази, дори членството в Политбюро й се стори незначително!

Цялата й кариера, целият й живот в службата не означаваха нищо. Вълнуваше я единствено току-що получената информация. Възможно ли е това? Пръстите й се плъзнаха по гладкия корем и спряха над нежните косъмчета между бедрата й. Докоснаха топлата женственост и се увериха в това, което вече знаеше: от месечния цикъл я деляха точно определени дни, яйцеклетките й бяха готови за оплождане. Отдръпна ръката си и видя, че трепери. Господи, луда ли съм, запита се замаяно тя. Но друго обяснение за ирационалното й поведение нямаше. Нито пък за още по-ирационалното й решение. Взето под натиска на чувствата… Ето я истинската разлика между мъжа и жената.

След известно време Карелин излезе от банята и зашляпа с боси крака към леглото. Даниела беше изгасила нощната лампа и по всяка вероятност спеше. Той внимателно се отпусна на леглото, решил да не я буди. Но топлото й тяло се притисна в него, ръката й докосна члена му и започна да го масажира.

— Данушка — прошепна той. — Будна ли си?

Тя притисна гърди в плещите му, зърната й започнаха да набъбват. Когато се плъзнаха надолу, към слабините му, вече бяха твърди като камък. Устните й се разтвориха и нежно обвиха главичката му. Езикът й полудя. Когато членът му стана червен и потръпващ от напрежение, устата й се отмести, отстъпвайки място на пламналата й женственост.

Потърка я върху слабините му, той възбудено простена. Проникна в нея нетърпеливо, бързо и докрай. Тазът му се изви нагоре, а тя се притисна към него с цялата сила на тялото си. Възбудата им нарасна и се сля в огнен вихър. Не след дълго горещото му семе се стрелна дълбоко в пламналите й вътрешности.

— Михаил, Михаил!… — стенеше тя.

Горещи сълзи покапаха върху лицето му.

Блис усети проникването на куршумите с всичките си сетива. Един, два, три, четири, пет!… Потънала в „да-хей“, тя виждаше траекториите им като сребърни нишки в непрогледния мрак. Попаденията в тялото на мъжа до нея я накараха да нададе отчаян вик, сякаш споделяше агонията му. Пок Голямата стрида се люшкаше напред-назад като кукла, чиито конци бяха попаднали в ръцете на пиян или луд…

Още при първия изстрел механично преобърна масата, на пода с трясък се изсипа сребърна посуда — чинии от изящен порцелан и остатъци от вечерята им. По тази причина между тялото й и последния, шести куршум, се издигна преграда от петсантиметров буков плот, обкован със стоманени шини. И шестият куршум се заби в него, вместо в сърцето й…

От мястото си виждаше долната част от тялото на Пок Голямата стрида. Краката му над преобърнатия стол се гърчеха в конвулсии, кръвта бликаше като фонтан.

Отпусна се на пода и обърна гръб на убиеца, който грубо си пробиваше път сред тълпата от мълчаливи келнери китайци и изпаднали в истерия „гуай-лох“. Запълзя на колене и лакти към падналия мъж.

Петте, изстреляни от упор куршума, и „да-хей“ потвърдиха смъртта. Въпреки това тя допря пръсти до шията му. Пулс нямаше. Наведе се над лицето му. Дишането беше престанало.

Господи, бях толкова близо, уморено въздъхна Блис и затвори очи. Сега не знаеше какво да прави. Пътят към убийците на Джиана беше преграден от непристъпна каменна стена.

Хуайшан Хан се взря в лицето й и видя кладенеца. Видя и лудостта. Кладенецът винаги означаваше лудост… Ехо… Влажно, жвакащо, противно, лепкаво ехо… И чувството, че висиш над бездната, вкопчен в безжизнена ръка със студени пръсти… Колко дълго висиш? О, Буда, колко дълго?… Цяла вечност!

Гледаше лицето на Ки-лин и виждаше лудостта. Но не можеше да разбере на кого принадлежи тя — нейна ли е, негова ли е… Отново благодари на Буда за щастливото си избавление. О, съдбата наистина е благосклонна към мен!

Полковник Ху си беше свършил работата, промиването на мозъка е налице. Чен Ю даде съвета си, а той го съобщи на полковник Ху… Най-подходящият маршрут за беглец от китайските власти водеше именно насам, към непристъпните планини на границата с Бирма.

Платата Шан са диви и, меко казано, негостоприемни… Тук живеят различни племена — шан, ва, лаху, акха, лу, лизу — преселили се още през XV век и обединени от една обща черта: изключително силно изразено свободолюбив. В продължение на стотици години бирманските власти напразно се бяха опитвали да ги обединят с останалата част от населението на страната.