Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Така ли мислиш?

В главата на Симбал звънна предупредителна камбанка. Нещо в тона на Кубинеца го караше да бъде неспокоен. Насочи се към вратата.

— Къде отиваш, хубавецо? — спря го гласът на Кубинеца.

— Надявам се пак да се видим, Мартин…

— Хей, не можеш да си тръгнеш просто ей така! — скочи Гато де Роза. — Чуваш ли, хубавецо?

— Какво, да не си решил да ме проследиш? — обърна се Симбал и го възнагради с мрачна усмивка. — Не вярвам да си толкова глупав…

Известно време се гледаха в мълчание. После Гато де Роза поклати глава и примирително подхвърли:

— Тая работа започва да смърди като рибарска гемия, хубавецо…

— Ще ми кажеш ли на кого се обади от пристанището? — пожела да узнае Симбал.

— Вече ти казах, приятел…

— Така ли? Е, хубаво…

— Добре де, да върви по дяволите! — въздъхна Кубинеца и забързано прекоси стаята. — Заповяда ми да те държа под око… Каза да вървя по петите ти… Очевидно не ти вярва, хубавецо.

— Кой? — попита Симбал, макар вече да подозираше отговора.

— Макс — отвърна Кубинеца.

Макс Тренъди, въздъхна Симбал. Първо пипна Моника, а сега и тоя тип. Но Гато де Роза е агент на СЕН, докато Макс е директор на АН… Какво е надушил, да го вземат дяволите?

— Кажи му, че ако иска да ме следи, най-добре да го направи лично! — тросна се той. — Зная къде е Бенет и отивам там! — С всяка дума правеше една крачка по посока на Кубинеца.

— Значи ще си имаш компания, човече — ухили се онзи.

— Глупости!

Ръката на Симбал се стрелна напред, шмугна се под разкопчаното сако на Гато де Роза и сръчно измъкна малкия автоматичен пистолет, двадесет и втори калибър.

— Женско оръжие — отбеляза той. — Но от близко разстояние върши добра работа…

— Хей, хубавецо, да не си полудял?!

— Не влагам нищо лично, Мартин — промърмори Симбал и насочи оръжието в гърдите му. — Отивай на дивана!

— Хей, човече! Какво правиш, за Бога?

— Прави каквото ти казвам! — заплашително изръмжа Симбал.

Стегна ръцете на Кубинеца зад гърба му с помощта на коланчето от копринената роба на Йе Бегача, изправи се и подхвърли:

— Краката ти ще оставя свободни. И без това полицията ще довтаса, преди да успееш да се измъкнеш. Аз обаче ще бъда далеч…

— Къде отиваш, хубавецо? — попита Кубинеца и очите му изведнъж придобиха цвят на препечено кафе.

Симбал извади патроните от пълнителя и ги хвърли в краката на Гато де Роза. Пистолетът ги последва.

— Кажи на Макс, че съм заминал за Шан.

Ки-лин спеше.

— Виждаш какво чудесно нещо е човешкият мозък! — промълви Хуайшан Хан. Очите му гледаха стройното тяло на момичето с такъв глад, че Чен Ю неволно потръпна. — Виждаш каква фантастична и сложна машина е той! — Приведен под ярката светлина на голата крушка, Хуайшан Хан изглеждаше по-грозен и по-разкривен, отколкото беше в действителност. — Полковник Ху го оценяваше по достойнство…

— Полковник Ху е мъртъв — въздъхна Чен Ю.

Хуайшан Хан пусна в ход зловещата си усмивка и Чен Ю отново потръпна. Така могат да се усмихват единствено лудите.

— Прагматик, както винаги — промърмори той и докосна с длан неподвижното тяло на Ки-лин. — Но аз добре схващам намека ти… Да, тя уби полковник Ху и успя да избяга. Въпреки силната охрана…

— Имам чувството, че методите на полковник Ху не са се оказали особено сполучливи — въздъхна Чен Ю. — Поне по отношение на нея…

— Не е така — поклати глава Хуайшан Хан. — Войната в Камбоджа го беляза завинаги. Той наистина беше майстор в занаята си, но за съжаление почти всяка вечер се напиваше до безсъзнание. Това е причината, поради която подчинените му започнаха да надигат глава…

— Знаеш какво означава това, нали? Хората му бяха подбрани с изключително внимание, особено се наблягаше на дисциплината и изпълнението на заповеди от всякакъв характер. Това беше задължително условие за операцията в „Кам Сан“, тъй като там се налага обезвреждането на армейската охрана и силите за сигурност. В противен случай никога няма да се доберем до това, което ни трябва…

Хуайшан Хан въздъхна и тръсна глава:

— Казано с две думи, полковник Ху започна да се превръща в бреме, приятелю… — Ръката му отново погали лицето на спящата Ки-лин. — И моята малка птичка свърши точно това, което се искаше от нея… Нима мислиш, че случайно се е появила пред войниците на генерал Куо? Не, приятелю. Тя беше програмирана да го стори. Да убие Ху, да избяга и да дойде тук…

— Как е възможно това? — изгледа го със съмнение Чен Ю.