Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Осветлението на басейна беше достатъчно силно, за да видят фигурата на Бенет, изправена на брега. Миг по-късно той вече не беше там. Един мощен отскок и шпионинът изчезна в пяната на прибоя. Главата му изскочи на повърхността, ръцете му направиха няколко мощни загребвания. Кубинеца скочи след него.

След малко Симбал видя очертанията на стройната „цигара“, която се поклащаше на котва на петдесетина метра от брега.

— По дяволите! — процеди той, обърна се и хукна към хотела.

Двойните врати от тежък махагон се оказаха отключени. Йе Бегача се беше настанил на морскозелен диван, който изпълваше почти цялата дневна. Плоското му кантонско лице беше бяло като оризова хартия, гърдите му неравномерно се надигаха и отпускаха, очите му бяха затворени.

Симбал застана на колене до него и провери пулса му.

— Ще се оправиш, вуйчо — прошепна на кантонско наречие той. — Ще се оправиш. Бенет те подреди така, нали? Едуард Мартин Бенет… Защо?

Очите на Йе Бегача се отвориха. Симбал веднага разбра, че не виждат нищо, освен това, което е в главата му.

— Бенет иска да съм мъртъв…

Думите бяха казани бавно и мъчително, но изненадващо ясно.

— Като Алън Тюн?

— Да.

— Защо?

Йе не отговори, очите му излъчваха непоносима болка.

— Защо, вуйчо? Защо Бенет искаше смъртта на Тюн, а сега и твоята?

Китаецът промърмори нещо неразбрано под нос, в душата на Симбал нахлу отчаянието.

— Какво? — наведе се над него той. — Оръжия? Оръжия ли каза, вуйчо?

Клепачите на Йе едва забележимо потрепнаха. — Умирам… — гласът му беше дрезгав. — Трябва да информираш братята ми…

— Да, да…

— Боговете са ми свидетели… Проклинам убиеца си… Проклинам го до шестнадесето коляно…

— Бенет иска смъртта ти заради оръжия, така ли? — Приведен ниско над китаеца, Симбал ясно усещаше особената миризма на смъртта.

— Да — прошепна с треперещи устни Бегача. — Студено ли е тук?

— Оръжията , вуйчо!

— Това е бизнесът на новото поколение… На Бенет, Мако и останалите…

— Кои са останалите?

Йе се люшкаше между живота и смъртта, съзнанието му ту се прочистваше, ту помътняваше. Ясно личеше, че се държи с върховни усилия на волята.

— Оръжия… Казаха ни, че ще транспортираме „Блекмън Т-93“, ракетни установки за поразяване на жива сила… Но от тях печалба няма… Не ги продаваме…

— А какво ги правите?

— Складираме ги…

— В Азия?

— Не само там… В Европа, в Южна Америка, навсякъде…

— Защо?

Върху устните на Йе изби розова пяна.

— Тюн беше против… аз също… Трябваше да сме по-предпазливи… Но това е опасно за целия свят…

— Какво имаш предвид, каква опасност? — Симбал напрегнато се приведе над лицето на умиращия.

— Най-лошата…

— Поясни се, ако обичаш…

— Тези оръжия… С тях можем да унищожим света… — По лицето на Бегача се търкаляха едри капки пот, кожата му стана ужасно бледа. — Когато Бенет…

Симбал чакаше със затаен дъх, сърцето блъскаше в ушите му. „Пресвета Майко, на какво се натъкнах?!“, ужасено се запита той, после леко докосна хладната китка на китаеца:

— Когато Бенет какво?

— Бенет е духът, който изскача от бутилката…

Това пък какво означава?

— Къде отиде Бенет?

— В Шан — потръпна Йе Бегача. — При източника…

— Вуйчо? — Симбал трескаво потърси пулса на китаеца, но пулс нямаше.

Бавно се отпусна назад. „Дикуи“ се занимава с транспорт на оръжие? Възможно ли е това? „Блекмън Т-93“ е ракета с голяма унищожителна сила, която се изстрелва от един-единствен боец. Защо? По какъв начин тази общо взето слаба бойна техника може да унищожи света? Симбал усети, че тялото му се разтърсва. Стана му студено, имаше чувството, че е по-хладен дори от изстиващия труп пред себе си.

— Каква стана тя, хубавецо? — изръмжа зад гърба му Гато де Роза, появил се безшумно в стаята. От крачолите му се стичаше вода и попиваше в дебелия килим.

— Бенет? — попита, без да го гледа Симбал.

— Измъкна се с „цигарата“ — въздъхна Кубинеца. — Чакаше го на котва.

— Уморен съм — промърмори Симбал.

— Не ме будалкай, хубавецо — изгледа го подозрително онзи. — Чух те, като говориш с китайчето…

— Той просто бълнуваше — поясни Симбал и изпита чувството, че целият свят е легнал върху плещите му.

— Глупости!

— Точно така, да те вземат мътните! — избухна Симбал и скочи на крака. — Отсега нататък с Бенет ще се занимавам аз!

— Я зарежи тая работа!

— Нямам друг избор. Нали отново го изпусна?