Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Бенет е мой — напомни му Симбал.

— Вече не е — тръсна глава другият. — Особено след това, което стана…

„Трилиант“ беше свръхмодерна постройка във формата на триъгълна пирамида, истинско царство на лукса. Между фасадата от бледозелен мрамор и плажната ивица блестяха водите на огромен басейн, оформен като лагуна. В средата му се издигаше изкуствено островче със стройни палми, осветено като писта за излитане на самолети.

Гато де Роза само изсумтя и подаде ключовете от червеното ферари на униформения служител, който почтително се кланяше на метър от тях.

— Това още не е нищо — промърмори той. — Чакай да видиш игрището за голф… Девет сектора, а във водната преграда между тях плуват живи крокодили! — от устата му се откъсна кратък смях.

Стълбището към бронзовата врата с опушени стъкла беше от огромни блокове розов мрамор. На всеки от тях имаше саксии с палми, азалии и бугенвилии.

— Първа класа — призна Симбал.

— Аха — кимна Кубинеца. — Стига да си от хората, които могат да издържат повече от час сред подобни фъшкии!

Климатичната инсталация във фоайето ги накара да потръпнат.

— Исусе! — промърмори Симбал. — Забравил съм си анорака!

— Кво ти става, хубавецо? — подигравателно го изгледа Гато де Роза — Нима имаш нещо против дълбокото замразяване?

Тръгна към огромното гише от розов мрамор, върху което бяха наредени няколко телефонни апарата без шайба за избиране. Вдигна слушалката на един от тях и поиска номера на стаята, в която беше отседнал Йе Бегача. Но телефонистката отказа му да го даде, а той пък не искаше да го свързват чрез нея.

Остави слушалката и с нехайна походка се насочи към рецепцията. Изчака червендалестият служител да приключи с телефонния си разговор, повика го с пръст и пусна една двайсетачка в протегнатата му длан. Банкнотата изчезна по начина, по който го правят фокусниците. Размениха си няколко думи на испански, разговорът продължи не повече от тридесет секунди.

После Гато де Роза се върна при Симбал.

— Какво друго може да се очаква? — въздъхна той. — Трийсет и седем нула едно и нула две… Апартамент на последния етаж. Пет стотака на вечер.

— А някой беше казал, че престъплението не си струва парите… — промърмори Симбал, докато крачеха към батареята от асансьори с бронзови врати. На всяка от тях имаше триъгълна звезда — емблемата на хотела. Същите звезди бяха втъкани и в дебелия мокет.

— Твоят селянин каза ли дали Бегача си е у дома? — попита Симбал.

— Каза.

— Посещения?

— Хайде стига де — скептично го изгледа Кубинеца — Той е администратор, а не Супермен. „Трилиант“ е огромна хралупа. Цял камион морски пехотинци да влязат тук, пак никой няма да ги забележи…

— Надявам се да си сигурен, че това беше първият му подкуп за нощта — промърмори Симбал.

Гато де Роза се изсмя, но лицето му изведнъж се разкриви в грозна гримаса.

— Кучи син!

Вратата на един от асансьорите се плъзна встрани и в рамката се очерта фигурата на Бенет.

Фоайето беше пълно с гости, облечени в скъпи дрехи. Някъде вляво звучеше музика, хората вървяха натам. Вероятно в бара течеше нощното шоу. В залата блестяха толкова диаманти, че сигурно и на Мърф Сърфа 1 1 Известен пират и контрабандист от XIX век, върлувал из Карибско море. — Б.пр. биха му протекли лигите.

Бенет започна да си пробива път в обратна посока, срещу тълпата. Придвижваше се бавно и спокойно, без да се оглежда назад. Пращеше от самоувереност като повечето откачени. Симбал и Кубинеца се впуснаха подире му, пробивайки си път между тоалети на „Нипон“ и „Унгаро“, сред които чернееха смокинги „Афтър сикс“ за по няколко хиляди долара бройката. В ноздрите ги удари ароматът на „Натюрел“ и „Шанел №5“.

Бенет изчезна в някаква странична врата и те увеличиха скоростта. След миг бяха там, отвориха вратата и се озоваха в дълъг коридор с бетонни стени и гумирано покритие на пода. На стената висеше табела с надпис: ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО ВЪВ ФОАЙЕТО С БАНСКИ КОСТЮМИ.

— По дяволите! — изсъска Симбал и се впусна в бяг.

Беше си спомнил твърдението на Кубинеца, че Бенет не ходи по места, до които не може да стигне с лодка.

Стъклени врати се отвориха пред тях, озоваха се пред осветен плувен басейн, огромен като бална зала. Над него стърчеше бетонна козирка, върху която бяха наредени поне сто шезлонга, опънати като по конец. Зад козирката имаше широка стълба, по която проблясваха ситни песъчинки. Двамата полетяха надолу, прескачайки по три стъпала наведнъж.