Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Зи-лин спря колата край входа на парка и двамата слязоха. Подкрепян от ръката му, Рос Дейвис закуцука покрай бронзовите лъвове, издигащи се от двете страни на алеята, носеща името „Улицата на търговците“. Тук щяха да прекарат нощта, а на разсъмване щяха да се преместят. Въпросът обаче беше къде… Спокойно, каза си Зи-лин. Проблемите трябва да се решават един по един. Ние трябва да се възползваме от него… Това не биваше да се случи. Шпионин или не, Дейвис беше негов приятел. Животът му означаваше много повече от някакъв скалъпен процес в името на фалшиви цели. Новият режим на Китай ще забрави за съществуването на Рос Дейвис още на другия ден, но Зи-лин едва ли щеше да успее…

Настани го да седне, даде му вода, направи каквото можа за облекчаване на болките му.

— Защо го стори? — вдигна глава американецът. По лицето му имаше кални бразди, примесени със засъхнала кръв. — Бях сигурен, че никога вече няма да те видя.

— Ти си варварин — топло го погледна Зи-лин. — Какво знаеш за приятелството?

Дейвис се усмихна и затвори очи.

— Преди време бях сигурен, че от Шан по-лошо няма — промълви той. — Но там, вътре, беше истински ад…

Зи-лин мълчаливо приклекна до приятеля си. Остави го да говори, сигурен, че това ще му донесе облекчение.

— Мислех, че сме подготвени за… хм… всички възможни усложнения… — продължи все така тихо американецът. — Но сега вече зная, че никой не е имал представа какво ще ни се случи, ако ни заловят…

Небето на юг се разтърси от далечни гръмотевици. Дъждът наближаваше. Зи-лин вдигна очи към покрития с гледжосани плочки покрив на вилата. Звездите бяха изчезнали, ниско надвисналите облаци отразяваха светлините на спящия град. В съзнанието му изплува нажеженият нагревател, в ноздрите го удари вонята на изгорена плът. Изпита гордост от това, което беше направил.

— Не зная как се озовах тук — промърмори Рос Дейвис, заслушан в тропота на първите водни капки върху покрива. — Толкова далеч от Вирджиния, от дома… — главата му се отпусна върху свитите колене. — Имам чувството, че съм попаднал на друга планета… Това е… Това беше най-тежкото… Да знаеш, че умираш далеч от дома… От всичко, което ти е скъпо.

— Няма да умреш — успокоително рече Зи-лин и се премести. Дъждът бързо се усилваше. Спомни си как бяха яздили по пътеките на Копринената планина. Извади една цигара, драсна клечка кибрит и я тикна между устните на Дейвис. После, кой знае защо, през главата му мина една странна мисъл: „Добре е, че родителите на Дейвис не могат да го видят в това състояние…“

— Страх ме е — промълви Дейвис, без да усеща цигарата между устните си. — Страх ме е от смъртта. Иначе сигурно щях да се самоубия в килията си. Но този страх ме сковава… Какво ще стане с мен след това? Ще се превърна ли в прах? Ще усещам ли студ? Изобщо, ще има ли нещо?

— Аз съм будист — отвърна Зи-лин. — За мен няма рай, няма ад…

Главата на Дейвис конвулсивно отскочи назад:

— Тогава какво има?

— Едно начало — отвърна Зи-лин. — Животът ни е само началото на едно дълго космическо пътуване. Никой не знае докъде ще го отведе то. На всички трябва да се борим за живота всеки час, всяка минута… Същевременно не бива да се боим от смъртта, приятелю…

Протегна ръка, измъкна горящата цигара от потрепващите устни на Дейвис и напълни дробовете си с дим. Изпусна го, после му върна цигарата.

— Толкова съм далеч от дома — погледна го Дейвис.

— Забрави за Америка — поклати глава Зи-лин. — Сега твой дом е Китай.

Дейвис отметна глава и дръпна дълбоко от цигарата. Откъм стената се разнесе остро пропукване и Зи-лин скочи на крака. Неясна човешка фигура се придвижваше към вилата. Зи-лин предпазливо я последва, спря се едва при кладенеца.

— Сен-лин! — извика той.

Тя се обърна, разтвори ръце и хукна към него.

— Аха, влюбените!…

Гласът на Хуайшан Хан долетя откъм малката горичка и ги накара да замръзнат. Ловецът беше заложил капана си и сега се наслаждаваше на уплахата на жертвите.

— Верният Чу ми позвъни веднага, след като си тръгнал — поясни Хуайшан Хан и небрежно пристъпи към тях. — Много е съвестен другарят Чу… А и доста подозрителен. Наредих му да те държи под око, докато пристигна — на лицето му се появи мрачна усмивка: — И ето ме тук…

Зи-лин сведе поглед към Сен-лин, която се притискаше към него и неудържимо трепереше. Мракът беше почти непрогледен, дъждът продължаваше да плющи. Блесна светкавица, веднага след нея тресна оглушителна гръмотевица. Но в краткия промеждутък от време Зи-лин успя да забележи тъмните белези по лицето й.