Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Дейвис опря глава в железните пръчки. Зи-лин видя, че на мястото на гъстите червеникави кичури зееха грозни петна — сякаш косата му беше изгоряла.

— Има ли значение? — промърмори той.

— Не — Поклати глава Зи-лин. — Наистина няма.

— Той знае! — Приличаше на изплашена гълъбица, цялото й тяло трепереше.

— Важно е да си абсолютно сигурна. Знае, или само подозира?

— Знае! Сигурна съм, че знае!

Небето се обагри в разноцветно сияние, после слънцето бавно потъна зад синкавите планински върхове на запад. Двойка дъждосвирци се гмурна в последните, косо падащи лъчи, перата им проблеснаха като разтопено злато, после изчезнаха. Във въздуха се носеше аромат на бадеми и той неволно си помисли за отровни цианиди. Веднъж в живота си беше виждал как от тази отрова умира човек. Някакъв разкрит шпионин, миг преди да бъде заловен… Предпочел мигновената смърт пред мъченията и ужасната агония. Просто сдъвка една малка капсулка и всичко свърши.

— Ако наистина е така, значи трябва да заминеш — промълви Зи-лин.

— Да замина ли? — погледна с разширени очи тя. — Но къде?

— Аз ще се погрижа за теб.

— Той е мой съпруг, не мога да го напусна.

— Напротив, Сен-лин — погледна я топло той. — Ти отдавна си го напуснала.

— Прегърни ме — прошепна тя. — Моля те, прегърни ме!

Зи-лин разтвори ръце и тя се сгуши в прегръдката му. Бузата й се притисна до неговата, косата й покри част от лицето му. А той изведнъж се запита защо изобщо беше позволил тази връзка. Знаеше, че ще се стигне до този миг, през цялото време го знаеше. За подобни връзки друг край няма.

Същевременно си даваше сметка, че не иска този край. С вълнение установи, че не е готов да се откаже от Сен-лин. Искаше да я направи щастлива. Особено сега, в този кратък миг… Имаше чувството, че по този начин ще изкупи всичките си грехове, ще освободи душата си от стенанията на мъртвите, от ужасите и несправедливостта. Че ще изкупи дори и най-тежкия си грях — напускането на Атена, майката на Джейк, изоставянето на Шен Ли — своята любовница…

Съзнаваше, че придава прекалено голяма тежест на един акт, че залага на карта щастието на друго човешко същество. Това е твърде много, но Сен-лин заемаше специално място в душата му. Нима единствено той вижда колко необикновена е тази жена? Може би има и други, но Хуайшан Хан с положителност не е между тях.

Хуайшан Хан. Това засяга и него. Хуайшан Хан тежеше като воденичен камък върху съвестта на Зи-лин. Защото без него този човек не би бил тук, терорът също би могъл да им се размине…

Усети фалша на тази мисъл още преди тя да напусне съзнанието му. Вълната от насилие не беше измислена от Хуайшан Хан, Дълбоко в сърцето си той знаеше, че тя щеше да дойде и без него.

Но този човек олицетворяваше злото, помагаше му да се разширява и процъфтява. Освен това трябваше да помисли и за онези тайнствени неща, които ставаха в Шан. Може би само планината знае кой организира събирането и разпространението на опиума, Зи-лин не можеше да повярва, че Мао има пръст във всичко това. Единствената мечта на Мао беше да се изтръгне от лапите на Москва и войната в Корея му даваше тази възможност. Една трудна, но все пак постижима цел, както го беше уверявал Зи-лин. Ако Мао печели огромни капитали от търговията с наркотици, би ли се впуснал в една толкова опасна военна авантюра? Едва ли, поклати глава Зи-лин.

От друга страна обаче Дао Джуи-чин, Кант Шенг и Хуайшан Хан печелеха авторитет и власт доста по-бързо от обичайното. Как ставаше това? Не се ли крие причината именно в Шан? Възможно, напълно възможно…

— Историята приключва точно както си знаех — ридаеше на гърдите му Сен-лин.

— Този път грешиш — поклати глава Зи-лин.

Но във въздуха продължаваше да се носи опасният аромат на горчиви бадеми. Сякаш протегна ръка и угаси луната, кадифената нощ го обви с черната си мантия. От югоизток се появиха тежки дъждовни облаци, въздухът овлажня. Барометърът стремително падаше, всичко замря в очакване на бурята.

Зи-лин използва пропуска, подписан лично от Мао. В продължение на час и половина се труди върху датата и резултатът му се стори напълно задоволителен. Затворът на Държавна сигурност изглеждаше тъмен и заплашителен. Издигаше се малко встрани от площада, проектиран и построен под диктовката на руснаците. Може би затова постройката изглеждаше грозна и рухнала, макар да беше само на няколко години. Около нея бяха посадили млади брезички, пред входа бяха паркирани брониран влекач и няколко военни камиона. Кабините бяха празни, площадът също. По това времена нощта хората предпочитаха да си стоят у дома. Паркира служебната кола отпред и бавно се насочи към пропуска.