Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Защо проявяваш интерес към този човек? — попита Мао.

— Искам да го разпитам.

— Не мисля, че идеята ти е добра… — Нещо в чашата на Мао продължаваше да привлича неотклонното му внимание. — Той е в ръцете на Държавна сигурност, ти няма защо да се бъркаш там…

— Има защо, но може да стане само по твоя лична заповед.

— Ще обидим Ло Джуи-чин, нещата ще стигнат и до Канг Шен… — Имаше предвид секретаря на партията, отговарящ по въпросите на сигурността. — Какви обяснения мога да им дам за подобна заповед?

— Откога си толкова загрижен за хора като тях? — попита Зи-лин и с мъка удържа избухването си. — Толкова важни ли станаха? Аз съм твой личен съветник и винаги съм имал достъп до всичко, което пожелая!

— Времената се променят, приятелю — въздъхна Мао.

— Означава ли това, че и аз попадам под подозрение?

Мао само сви рамене.

Зи-лин беше смаян. Времената се променят, приятелю! Но как стана това? Защо той нищо не разбра? После се усети и тъжно поклати глава. Разбира се, че беше доловил промените. Вярно е, че бяха бавни и почти незабележими, но той беше в основата им и не можеше да не си дава сметка за тях: Би могъл да изрази протест, би могъл открито да се противопостави на полицейщината, на безцеремонното погазване на гражданските права и на безогледните арести на хора, чиято вина се определяше според степента на тяхното образование, произход и начин на живот.

Зи-лин знаеше всичко за методите на Берия и НКВД, изпитваше ужас и презрение от жаждата на руснаците за репресии, от желанието им да контролират не само живота и поведението на своите поданици, но дори и мисленето им.

Отговорността му за това, което ставаше в Китай, беше не по-малка от тази на Мао, Ло или Хуайшан Хан. Нещастните му сънародници винаги бяха страдали — от древните и деспотични императори, от тайните общности след тях, от чуждата окупация. Човек би казал, че вече отдавна са свикнали да ги мачкат, че такава е съдбата им…

Не, не! Тези мисли са ерес! Но бъдещето изглеждаше мрачно и непредвидимо. Имаше чувството, че се намира на стръмен планински склон, сам в мрака и студа, забравил къде лежи пътят към заснежения връх.

— Трябва да разпитам затворника — повтори на глас той.

— Защо настояваш за нещо, което не мога да ти осигуря? — ядоса се Мао, на лицето му се появи обидено изражение.

— Моля те в името на дългогодишното ни приятелство — погледна го в очите Зи-лин. — Не искам да изтъквам нито заслугите си за Китай, нито помощта ми лично към теб. Защото тук не става въпрос за политика и власт. Моля те само като приятел. И като такъв настоявам да ми дадеш един час за разговор със затворника.

Мао му обърна гръб и се насочи към писалището. „За пръв път раменете му са приведени“, отбеляза механично Зи-лин.

Председателят пристъпи към прозореца и хвърли поглед към бойната техника, която чакаше заповеди на площад Тянанмън. Чрез нея и само чрез нея щяха да отрежат главата на контрареволюцията, надигнала се като призрак над гроба на буржоазното минало.

— Ще вали — тихо отбеляза Мао и вдигна поглед към буреносните облаци, които пълзяха ниско над града. — Но довечера отново ще се изясни… — После, без да променя тона си, добави: — Половината от това време е твое…

— Пипнаха ме в планината — каза Рос Дейвис. — В малък лагер на около две хиляди метра надморска височина. В платата на Шан…

Шан, Бирма. А не в Хонконг, както твърдеше Хуайшан Хан.

— Бях там в продължение на шест месеца… Интересуваше ни маковата реколта…

— „Ни“?

Напуканите устни на Дейвис се разтегнаха в бледа усмивка.

— Не очакваш да ти кажа с кого съм бил там… Нали, стари приятелю?

— Защо не? — сви рамене Зи-лин. — Забрави ли, че съм мъртъв?

И двамата се засмяха при спомена за начина, по който бяха уверили генералисимус Чан и обкръжението му в мнимата смърт на Ши Зи-лин.

Но вътрешно на Зи-лин съвсем не му беше до смях. Използвайки пропуска, подписан лично от Мао, той проникна в строго охранявания затвор на Държавна сигурност с очакването да види стария си приятел Р.М.Д. — Рос Марион Дейвис, такъв, какъвто го помнеше — с буйни червеникави къдрици, яркосини очи и засмяно младежко лице.

Но вместо това се изправи срещу костелив мъж със сбръчкана кожа и кървясали очи, в които синина можеше да се види едва след по-внимателно взиране. Откритата момчешка усмивка беше изчезнала, а на мястото на дългия и прав патрициански нос имаше грозно подута и разранена топка, която изпълваше половината лице.