Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Инициалите бяха изписани с твърди, ясно очертани английски букви: Р.М.Д.

Изведнъж всичко му стана ясно. Вероятно с помощта на „да-хей“. Разбра защо го беше лъгал Хуайшан Хан за своята мисия, защо не отговори на въпроса му за табакерата. Но най-ужасното беше, че разбра кого е довел приятелят му тук, като добитък на заколение… Човека, който според Хуайшан Хан, беше организирал заговор за атентат срещу Мао.

Болката в сърцето му беше толкова остра, че главата му бавно клюмна. Челото му докосна капачето на сребърната табакера, чуждестранно производство…

Тропотът на ботуши звучеше навсякъде, из цялата огромна страна. По улиците на Пекин и Шанхай, из провинциите Кантон и Юнан, по бреговете на великата Яндзъ…

Нощите се превърнаха в кошмар. Всички се ослушваха за проскърцването на метални налчета по стълбите, последвано от грубо блъскане по вратата и изкрещяна на висок глас заповеди: Всички се гушеха в леглата си, докато отвеждаха съседите им и без никакви обяснения ги натикваха в полицейските коли.

Никой от поданиците на великата страна не разбра кога и как дойде терорът, преди да усети могъщите му пипала, простиращи се надлъж и шир по цялата територия на Китай.

Хуайшан Хан организира доброволчески отряди във всеки град. Обикновено наброяваха стотина души — все предани на новата власт люде. Същото стана и в провинцията. Дори и най-забутаните селца имаха своите революционни отряди. По идея на своя създател те бяха необходими за контрол над огромното население на страната, между тях лесно се маскираха платените агенти на Държавна сигурност. Министерството на обществената безопасност внедри свои шпиони във всички слоеве на китайското общество. След това започна да ехти тропотът на ботуши, нощните хайки прибираха хората направо от леглата им. За повечето от тях нищо не се чуваше…

— Достатъчно е да си припомним Френската революция — промърмори един ден Мао, обръщайки се към Зи-лин. — Или, ако предпочиташ вещо по-близко — Октомврийската революция в Русия. Два конкретни прецедента на това, което става в страната ни днес…

— Все още се намираме в период на съзряване. Отхвърлихме всичко старо, прогнило и корумпирано… И на негово място градим из основи нова, коренно различна държава… Първата ни задача е да създадем мощен държавен апарат, без който промените са невъзможни и Китай завинаги ще остане един спящ великан…

— Подходът на реакцията винаги е един и същ: предизвикване на гражданска война вътре в страната, комбинирана с външна агресия. Трябва да се пазим от американците, другарю Ши. Американците са наши противници в Корейската война, американците поддържат националистите с щедри финансови инжекции, те създадоха и протектората Тайван!

— Вършат всичко това, защото се страхуват от мен, другарю Ши. Защото знаят, че без тяхната помощ националистите са загубени. Но не могат да проумеят, че и с тяхната помощ положението им е същото. Защото са се превърнали в американски марионетки и изпълняват всяка заповед на президента на САЩ. В противен случай ги заплашва спиране на помощта и пълна разруха.

Мао крачеше напред-назад като тигър в клетка.

— В страната започват да се усещат контрареволюционни настроения и това е пряк резултат от действието на националисти и американци. Съединените щати не се поколебаха да нахлуят в Корея, какво би ги спряло да сторят същото и с Китай? Това ние на всяка цена трябва да предотвратим!

— С репресии, така ли? — попита Зи-лин.

— Трябва да четеш историята на тази страна, другарю Ши — късо отвърна Мао. — Друг начин няма. Никой не се самообразова доброволно, но това е погрешно. Хората не знаят кое е най-доброто за тях. Знае го само водачът…

— И водачът го налага…

— Разбира се — кимна Мао, очевидно без да забележи сарказма в гласа на Зи-лин.

Зи-лин повика камериерката и поиска чай. Изчака да му сервират, отпи една глътка и замислено попита:

— Каква е съдбата на затворника, който Хуайшан Хан доведе от Хонконг?

— Какво?

Смущението на Мао беше явно, въпреки опитите му да го прикрие с разбъркването на чая.

— О, да… За момент забравих, че двамата с Хуайшан Хан сте много близки… — отпи глътка чай, намръщи се на горчивината, но въпреки това допълни чашата си: — Все още не сме взели решение. Обмислям как да го използвам по най-добър начин…

Интересно, каза си Зи-лин. Не беше озадачен толкова от увъртанията на Мао, колкото от това, че упорито избягваше да го гледа. Обикновено Председателят беше прям и откровен, налагаше мнението си на околните не само с думи, но и със стоманения си поглед.