Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Зи-лин не беше впечатлен. Хуайшан Хан лъжеше, тъй като сам Мао сподели, че лично той го е изпращал на последните мисии, включително и тази, за която ставаше въпрос. Защо стои тук с мен ме засипва с лъжи, запита се Зи-лин. Защо не е вътре, при жена си, която не е виждал повече от два месеца?

Хуайшан Хан продължаваше да пуши, цигарата висеше залепнала на долната му устна.

— Нашето разузнаване беше получило точни сведения — продължи след кратка пауза той.

— А ти се върна победоносно, за да получиш наградата си — жлъчно подхвърли Зи-лин.

— При това с компания — усмихна се онзи. — Доведох и врага със себе си.

— Врагът ли? Какъв враг?

— Капиталистът, който е организирал покушението срещу другаря Мао. Той е мой пленник.

— Можеш ли да видиш океана? Аз обхващам цялата му безбрежност, виждам лунните лъчи по повърхността на водата, усещам с душата си всеки проблясък. Топъл като пламък от пожар…

Сен-лин отвори очи и ги спря върху лицето на Зи-лин.

— Виждаш ли го? Виждаш ли океана?

— Не.

— Но защо? — учудено промълви тя и насочи поглед към плътната сянка на бамбуковите дръвчета. Дланите й се извърнаха нагоре, пръстите и останаха здраво преплетени с неговите. — Мислех, че ако се докоснем… Ако сме свързани по някакъв начин, ти също ще можеш да го видиш…

— За съжаление не мога, Сен-лин — поклати глава Зи-лин. — Това си е твоя дарба, а не моя…

— Не, наша е — твърдо отсече тя. Спомни си как се отваря душата й, докато се любят, беше убедена, че е достатъчно силна за създаването на здрава, дълбоко интимна връзка между тях. — Сигурна съм в това. Преди да те срещна, изобщо не притежавах подобни видения…

— Искаш да кажеш — преди да те заведа при Фаз-хан.

Клепачите й потрепнаха при споменаването на Чернокапеца. Колко е крехка, рече си Зи-лин. С крехко тяло и стоманен дух. Тази комбинация съществуваше единствено в изящните порцеланови статуетки и вази на древните китайски майстори. Красотата притежава своя собствена сила.

— Не — промълви Сен-лин. — Не отричам това, което се случи с мен през онази нощ. Отлично зная какво измъкнаха от душата ми псалмите на Фаз-хан. Духа на Ху-чао — наложницата на последния император от династията Мин…

— Злото има много имена…

— Мислиш, че Ху-чао е била само обсебена от злото и нищо повече? — вдигна вежди Сен-лин. — Не, не е било така. Душата й е била смачкана от злото, което са й причинили други хора: Злото е попило в нея. Злото е разрушило не само тялото й, но е покварило и душата й…

— Но как това зло се е прехвърлило у теб? — шеговито я погледна Зи-лин.

— Семейство Сун има дълбоки корени в миналото — отвърна спокойно тя. — Може би Ху-чао е била моята прапрабаба…

— Не съществуват доказателства, че е имала деца — възрази Зи-лин.

— Значи се е преродила в мен.

Този разговор за духове и прераждалия не му беше приятен. Будист по дух, той живееше в хармония с всичко земно, според приливите и отливите на „ки“. Те не бяха загадка за него, не притежаваха магическа сила. Те просто съществуваха. Фен-шуи — древната наука геомансия означава едно, а това — съвсем друго.

— И в двата случая злото вече го няма — поклати глава Зи-лин.

Скрита под сянката на бамбуковите клонки, Сен-лин потръпна, светлинните пробягаха по стройната й фигура, лицето й беше загадъчно.

— Да, злото го няма — прошепна тя. — Но нещо остана… Нещо ме зове… — Очите й светеха като далечни звезди. — Можеш ли да ми кажеш какво е то?

Той усещаше пламъка в очите й, сякаш хиляди миниатюрни огньове го обливаха със своята топлина. Появяваха се, изчезваха, после отново бяха тук… Звезден прах в необятната Вселена.

Зов?

Отвори уста да каже нещо, но не успя. Усети как от тялото му се излъчват странни вибрации и преминават в нейното. А оттам — към необятната океанска шир…

Къде сме?

Носеха се под повърхността на вълните, теченията се сблъскваха и смесваха. Тук животът беше различен, водата беше заела мястото на кислорода, вдишвана и издишвана с невероятно наслаждение. Телата им потръпваха, доловили призивната песен на китовете, плътта се разтопи и изчезна, водата галеше вече невидимата кожа…

После Сен-лин и Зи-лин се сляха. По нов, напълно различен начин, далеч по-интимно от преди… И той прозря, че правото е на нейна страна. Те вече не бяха същите, не бяха отделни индивиди… Бяха едно цяло; едно непознато същество: Тяхното „ки“ се сля в музиката на пълната хармония, усещането беше невероятно, наситено с аромати и прекрасни видения…