Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Пари… — прошепна Хиге. — С техните пари кланът ми стана най-богатият в Япония…

— Срещу нашата смърт?! — изкрещя Джейк, усетил как планината се стоварва върху плещите му. Пред очите му се спусна мрак, студени тръпки пробягаха по гърба му. — Познавам комунистите! Те едва ли биха платили толкова много само за нашата смърт…

— О, не — вдигна глава Хиге, а в гърдите му заклокочиха странни мехурчета. След секунда на объркване Джейк със смайване установи, че това е смях. — Нямаш представа колко пари ни дадоха…

— За какво? — изкрещя в лицето му Джейк. Опръскан с кръвта на якудза, той сграбчи ризата на Хиге и главите им почти се допряха. Инстинктивно усещаше, че това е единственият начин да отхвърли смазващата тежест на планината, за която го беше предупредил Зи-лин, да прогони мрака и студа… В главата му отново изплува споменът за времето, което беше прекарал с баща си. Колко кратко се оказа то! Не успя да попие мъдростта му, да усети истински любовта му, да се наслади на огромната му ерудиция… Очите му овлажняха, мъката стана непоносима.

— Кажи ми за какво! — изкрещя той и бясно разтърси умиращия якудза.

— Само планината… Само планината знае…

— Какво?! — извика Джейк и усети как косата му настръхва. „Планината?! Какво знае за планината този главатар на Якудза?“ — Коя планина имаш предвид?

Но вече беше късно. Чудовищният смях заглъхна, очите на Хиге Моро гледаха в лицето на Джейк спокойно и някак отнесено. Духът напусна обезобразеното тяло, отнасяйки в ада ужасната си тайна…

Хуайшан Хан се върна от Хонконг като герой. Ако е бил там, разбира се. Защото, преди да замине, подхвърли на Зи-лин, че може би ще стигне чак до Тайван.

При заминаването си беше изключително загрижен за здравето на Сен-лин, но след завръщането, си изобщо не попита за нея, а дори и не благодари на Зи-лин за положените грижи. Държеше се така, сякаш изобщо не беше му искал подобна услуга.

Първите си часове в Пекин отдели за рапорт пред Ло Джуи-чин, а после и пред Мао. След това показа медала, с който го беше наградил Мао, „на малка, но изискана церемония“.

А Зи-лин неволно се запита защо не са поканили и него на тази „изискана церемония“.

Сен-лин попита с какво съпругът й е заслужил отличието, а Хуайшан Хан отвърна, че няма право да говори за това. След вечеря двамата със Зи-лин излязоха да се разтъпчат в градината и нещата се изясниха.

— Спасих живота на другаря Мао — обяви тържествено Хуайшан Хан. Щеше да се пръсне от гордост. А Зи-лин изпита чувството, че са го зашлевили през лицето. Конфуций казва, че гордостта е присъща на недостойните и влиза в противоречие с петте основни човешки добродетели: справедливост, великодушие, любезност, вярност и мъдрост.

— Едва ли е нужно да биеш камбаната — поклати глава Зи-лин.

— Защо? — сви рамене Хуайшан Хан. — Колко души могат да се похвалят с подобен акт? Малцина!

Още преди заминаването на Хуайшан Хан в чужбина Зи-лин беше забелязал, че този човек започва сам да отговаря на въпросите, които задава.

— Още една причина да си мълчиш — поклати глава той.

— Не, не! Трябва да забравим този начин на поведение! Сегашният момент е славен, изпълнен с патриотизъм. Ние навлизаме в Корея, лозунгът на цялата страна е бий американеца, помагай на корееца ! И той стига до сърцето на всеки човек!

Зи-лин замълча. Не обичаше фалшивия патос и пропагандната шумотевица. Предпочиташе да мисли за обикновените хора такива, каквито са — болни и уморени, все още неизлекувани от раните на дългата и изтощителна война. Беше готов да се обзаложи, че нито един от тях не би приветствал новите бойни действия. После си напомни, че сам беше агитирал за тази война, виждайки ясно политическата необходимост от нея. Но това не означаваше, че я харесва. Просто се примиряваше, че сегашните допълнителни страдания ще допринесат за светлото бъдеще на Китай. Разбира се, ще има нови убити и ранени, стотици семейства ще бъдат почернени. Въздъхна с тръпка на ужас, питайки се докога ще издържи на стенанията на духовете, които постоянно звучат в съзнанието му.

Смъртта отдавна заемаше място в кошмарите му, костеливите й ръце прегръщаха Атена и Май, не му позволяваха да ги доближи. Вече беше свикнал да разговаря с духовете на бившите си жени, това особено често му се случваше насън. Тези разговори бяха балсам за изстрадалата му душа, помагаха му да върви напред. Но напоследък му се присънваха все по-рядко и той страдаше от липсата на тази малка утеха.