Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Сен-лин, какво ти се е случило?

— Нали ти казах, че знае… — промълви между риданията си тя. — Това е наказанието ми. Удряше ме само в лицето… Мисля, че имам счупени кости… Правеше го нарочно и крещеше: Всички трябва да видят срама ти! Ще останеш белязана за цял живот!

Останал без дар слово, Зи-лин мълчаливо я прегърна и обсипа с целувки разраненото й лице.

— Само за това? — промърмори след известно време той. — Нима е възможно?

— Наказа ме не само заради изневярата… — изхлипа Сен-лин. — А и защото съм бременна… В утробата си нося твоето дете…

Зи-лин беше толкова смаян, че само гледаше как Хуайшан Хан пристъпва напред и грубо я хваща за ръката.

— Пусни я, предател! — извика с пламнали очи той.

Едва сега Зи-лин разбра какво се крие зад тези жълти очи на хищник. Някога беше повярвал, че Хуайшан. Хан е преминал на тяхна страна по чисто идеологически причини, но сега истината изплува пред очите му. Хора като него не даваха пет пари за идеологията, интересите им винаги си оставаха дълбоко лични. Хуайшан Хан беше обърнал гръб на националистите, само защото беше видял изгодата на помощник на комунистическия режим. С помощта на новите управници на Китай той се беше стремил да се докопа до маковите полета, до парите и властта. Това е цялата идеология, която изповядваше…

В ръката на Хуайшан Хан проблесна нож, острието му опря в шията на Сен-лин, точно над сънната артерия.

— Пусни я, иначе ще видиш смъртта й с очите си!

Зи-лин свали ръце от кръста на Сен-лин и Хуайшан Хан неволно се отпусна. Надявал се на този кратък миг, Зи-лин се стрелна напред и надолу, главата му потъна в корема на врага.

Хуайшан Хан извика от болка, ножът се изплъзна от омекналата му длан. Гърбът му влезе в болезнен контакт с железния капак на кладенеца.

Зи-лин сплете ръцете си в юмрук и ги стовари върху гърба му, онзи отново извика и се преви от болка. Дълго потисканият гняв изригна в душата на Зи-лин като вулканична лава. Скочи напред, грабна ръката и крака на Хуайшан Хан и го вдигна във въздуха. После, обладан от нечовешка сила, го запрати върху капака на кладенеца.

Тежкото тяло на някогашния му приятел се стовари точно в средата. Ръждясалият, неотварян десетки години капак, се счупи като картон. Хуайшан Хан нададе отчаян вик, ръката му инстинктивно се вкопчи в Сен-лин и двамата изчезнаха в дупката.

Зи-лин изкрещя, викът му беше толкова силен, че заглуши дори грохота на бурята. Хвърли се към пръстена на кладенеца, без да усеща, че жули до кръв коленете и лактите си. В ноздрите го удари застоял въздух, пред очите му се мерна протегната ръка. Напрегна се докрай и успя да докопа крайчеца на влажните пръсти.

Чия беше тази ръка? На Хуайшан Хан или на Сен-лин? Не успя да определи, тъй като тъмнината беше непрогледна, а докосването на пръстите не беше достатъчно.

После душата му се отвори към бездънната бездна на океана и потъна в „да-хей“. В ушите му прозвуча призивен глас.

Аз ще го унищожа , каза гласът. Аз трябва да го унищожа! Пусни ме!

Не, безмълвно изкрещя той. Не!

Друг начин няма, той ме убива!

Пръстите започнаха да му се изплъзват.

Не! НЕ!!!

Няма да му позволя да убие и теб! Пусни ме!

Моля те, Сен-лин!

В дъното на океана блеснаха ослепителни звезди. Аз мога да те спася. Пресегна се, но не с ръце, не дори с душа… Намери я благодарение на могъщото си „ки“ и се вкопчи в нея. Душите им се сляха, както много пъти преди това… Сен-лин! Докосването на пръстите изчезна.

Няма друг начин…

Времето престана да съществува. Остана край прогнилия капак на кладенеца минути, а може би часове. Проснат под стряхата на древната вила, Рос Дейвис спеше непробуден сън. Зи-лин бавно излезе от състоянието на дълбоко вцепенение, тялото му се разтърси от спазми.

Едва тогава долови замайващата миризма на горчиви бадеми. Извърна глава и видя зейналата уста на приятеля си и кухия зъб, който стърчеше от челюстта му. Устните му бяха посинели, разтегнати в зловеща усмивка.

— Издимя!

— Какво?

— Издимя, хубавецо! Няма, го изчезна! Мръсното копеле се изпари!

— Бенет ли?

Мартин Хуанито Гато де Роза извъртя глава:

— Мислиш ли, че извадих всичката вода от дробовете ти, хубавецо? Може би съм пропуснал нещо…

— Стига, стига! — простена Тони Симбал. — Още малко изкуствено дишане уста в уста и ще взема да се влюбя в теб!