Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Джейк, недей! — извика Блис, но вече беше късно. Джейк стисна ченето на Као с лявата си ръка, а дясната се стрелна напред. Острието потъна в долния венец на раззинатата уста, одраска глечта на първия кътник с противно за слуха стържене, после зъбът изскочи като тапа…

Бликна фонтан от кръв, Као Белоокия се задави. Полудял от болка, той започна да блъска главата си с юмруци.

— Довърши си изречението! — процеди ледено Джейк. — Беше започнал да казваш, че аз едва ли…

— Той твърдеше, че няма да бъде наранен! Буда, стана точно обратното!

— Представи си какво те чака, като се заема с другия зъб — изръмжа Джейк и стисна ножа в ръката си.

— Не! В името на Боговете, не!

Као Белоокия направи опит да пропълзи встрани, но Джейк го държеше здраво.

Китаецът изплю кръвта от устата си и сломено поклати глава:

— Не си струва… Изобщо не си струва…

— Не си обучаван от Блустоун — разтърси го Джейк. — От кого тогава? От Даниела Воркута?

— Буда, не! — отвърна с неприкрито отвращение Као. — Някаква шибана фуста! — Гордостта му попречи да се разплаче от болка: — Мой учител беше самият Чен Ю!

— За този стар мръсник се носят невероятни легенди — засмя се Джейк. — Съветвам те да изплюеш всичко, което знаеш, защото няма да те чакам цяла нощ!

— Това е истината, заклевам се! Нима мислиш, че искам да се разделя със зъбите си по този начин?!

— Споменаваш Чен Ю, защото знаеш, че старецът отдавна е мъртъв — поклати глава Джейк.

— Мъртъв ли? — изгледа го презрително Као. — Нима вярваш, че цялата бъркотия е предизвикана от Блустоун? — изплю се на земята й продължи: — Шибаният чужденец се мисли за много умен… Но не той измисли плана за проникване в „Саут-ейша“…

Джейк сграбчи вече вкоравените от кръв ревери на китаеца и рязко го вдигна на крака. От безмълвното послание на Блис разбра, че този път казва истината.

— Я се поясни! — заплашително изръмжа той.

— Ако Чен Ю е мъртъв, значи аз се срещам и разговарям с призраци — отвърна Као Белоокия.

Мандалей, Златният град, се е считал за център на света. А дворецът, изграден от солидно тиково дърво през 1857 година от бирманския крал Миндон, е бил точката на този център. Защото е бил построен в подножието на мистичния връх Беру — най-скъпото място за привържениците на брамино-будистката космология.

Създаден преди малко повече от век, Мандалей се считаше за нов град, поне по бирманските стандарти. Въпреки това, благодарение на доброто си местоположение в центъра на плодородни оризови полета, той бързо се превърнал в център на оживена търговия. Разположен на голяма надморска височина, той се радваше на доста особен климат — сравнително сух и топъл…

Този град е скъп на всеки бирманец. Според преданията именно тук се появил Гаутама Буда и обявил, че две хиляди и четиристотин години след смъртта му в подножието на хълма Мандалей ще се роди най-големият център за проповядване на будизма в света.

Разбира се, англичаните отхвърлили тази легенда като част от незаслужаващите внимание азиатски предразсъдъци. Завзели кралския дворец през 1885-а, те го преименували на Форт Дафърин, а свещените зали за поклонение превърнали в казарма. Мустакати брамини покорно лъскали офицерски ботуши в коридорите с аромат на лимон, където доскоро звучали свещени молитви. Комендантът всяка сутрин измъквал сабята „Уилкърсън“ от канията, докосвал върха й с устни и крещял „Алилуя!“. Строените войници подемали този вик след него. Великата империя имала своя нов аванпост…

В началото на 1945 година англичаните подложили крепостта на силен артилерийски обстрел. По това време тя се защитавала от шепа японски и бирмански бойци. Огънят бил продължителен и убийствено точен. Днес от крепостта стърчи единствено част от външната стена, останалото е изравнено със земята.

Всичко това пробяга през съзнанието на Тони Симбал, докато наблюдаваше руините на кралския дворец — един съвършен квадрат, чиито стени гледаха в четирите основни посоки на света. Интересуваше го главно мястото, където някога се е намирала Лъвската стая — централната тронна зала на краля. Там през зимата на 1885 година британският генерал Пендъргаст влязъл направо с коня си и високомерно съобщил на крал Тибау, че е осъден на доживотно заточение. Димящите фъшкии на коня му оставили мръсни петна върху скъпоценния килим на възраст неколкостотин години, пренесен в Мандалей от древната столица Амарапура. Видял непоправимите поражения върху изящно изтъканите образи на „архатите“ — местни светци, генералът заповядал да го изгорят, без дори душата му да потрепне.