Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

В далечината се виждаше голям конвой от мулета — именно от него се разтоварваха чувалите. Едва сега разпозна странния вкус в устата си и още по-странната миризма, която се носеше във въздуха. Това беше суров опиум, който очевидно щеше да се преработи в ниската бетонна постройка. Оттук щеше да излезе вече под формата на „Номер четири“ — една доста силна за употреба субстанция, или направо като чист хероин. Готовата смес заема приблизително една десета от мястото, което е необходимо за суровия опиум, и следователно е далеч по-удобна за транспортиране през трудно проходимите плата и планини.

Мок отново се появи и Ки-лин насочи вниманието си към него.

— Никой не виждал нея — съобщи войникът.

Ки-лин се намръщи от безжалостния начин, по който изкривяваше думите.

— Искам да ида при началника — промълви тя, като внимаваше да не прави резки движения. Дори с гърба си усещаше дулата на автоматите, насочени в нея.

— А?

— Началника, шефа…

— Началника? — озадаченото изражение на Мок скоро отстъпи място на радостното прозрение: — Аха! Искаш А-Ко Ги… Да го видиш…

— Да — кимна Ки-лин. — Искам да го видя сега!

— Добре, сега — кимна. Мок и направи знак на останалите. Ки-лин внимателно се взря в безизразните му очи. Нещо беше станало по време на краткото му отсъствие. Но какво?

На залез-слънце обкръжената от войници Ки-лин беше изминала около седем километра по тежкия планински терен. Надморската височина надхвърли четири хиляди метра и тя започна да трепери от студ. Но никой не й предложи якето си.

Селцето изскочи пред очите им внезапно, сгушено в подножието на непристъпен планински връх. Колиби от бамбук, измазани с кал, бяха наредени в кръг около нещо като площад.

— Тук ли се намира А-Ко Ги? — попита Ки-лин.

Мок не й обърна внимание. По време на похода не беше отронил нито дума. В душата на Ки-лин помръдна черно предчувствие. Но връщане назад нямаше. А и къде ли можеше да иде?

Влязоха в селцето и охраната около нея изведнъж се стопи в мрака. Мок я хвана за ръка пя поведе към централната колиба, малко по-просторна от останалите. Сигурно това е домът на местния главатар, съобрази Ки-лин.

Някой вероятно беше предупредил за пристигането им, тъй като на широката дървена веранда вече ги очакваха.

Мок тласна Ки-лин към няколко неясни фигури отвъд стъпалата и съобщи високо и ясно на чисто мандаринско наречие:

— Ето я нарушителката!

Ки-лин зяпна от изненада. Устата й остана в това положение през цялото време, докато Мок обясняваше коя е, къде са я хванали и защо търси непознатата жена от снимката.

— Име? — излая заплашително главатарят.

Ки-лин излъга гладко и с лекота, водена единствено от инстинкта за самосъхранение. Мъжът насреща й беше шкоди дебел като буре, с огромни мускули на ръцете. Беше облечен в камуфлажен гащеризон, отдолу се виждаше черна риза с няколко златни карфици, които вероятно заместваха медалите. Около кръста си носеше широк колан с патронташ, от кожения кобур стърчеше дръжката на американски колт 45-и калибър. Ботушите от мека кожа стигаха почти до коленете му. По нищо не личеше, че страда от хапещия студ, който се спускаше откъм върховете заедно с настъпването на нощта.

— Това ли е тя?

Ки-лин не разбра въпроса и се приготви да обясни това, когато изведнъж разбра, че главатарят не говори на нея, а на мъжа зад гърба си, чиято фигура неясно се очертаваше в мрака. Фигурата пристъпи напред с известно усилие.

— Да — кимна старецът. — Тя е.

Ки-лин имаше чувството, че сърцето й спира. Буда! Тя познаваше този човек! Пред очите й като на филмова лента пробягаха всичките перипетии на бягството, започнало в онази изпълнена с гръмотевици нощ, в която умря полковник Ху… Зави й се свят, имаше чувството, че се върти в кръг.

— Хуайшан Хан? — попита с удивление тя. — Нима си ти?

В Маями си нищо, ако къщата ти не гледа към океана. Мако Мартинес живееше в огромен мезонет, върху чиято площ по мнението на Симбал спокойно можеше да се настани целият последен етаж на Агенцията и пак да остане свободно място. До това игрище за бейзбол, разположено на 33-тия и 34-тия етаж на блестящ небостъргач, се стигаше с асансьор като ракета, в който всеки можеше да получи кръвоизлив от носа.

Вестибюлът беше широк и лъскав като проститутка за хиляда долара. Тапетите в пастелни тонове имитираха течаща вода. Тук-там бяха окачени оригинални картини, скъпи дори на вид плетени кресла стояха на стража от двете страни на бронзовата врата на асансьора — сякаш дизайнерите бяха решили, че това е особено подходящо място за интимни среднощни разговори. Таванът беше изработен от стъклени панели с бронзов обков, през които проникваше тушираната дневна светлина.