Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Сега, високо над морското равнище, Ки-лин вече беше сигурна, че е извън опасност. Намираше се сред дивите и непристъпни планини на Северна Бирма.

В царството на Шан, където нямаше закони, където дори китайските войници се страхуваха за своята сигурност.

Тук някъде се простираше Златният триъгълник — високото и непристъпно плато, където се съединяваха границите на Лаос, Бирма и Камбоджа, а също родната й провинция Юнан. Знаеше, че препитанието на местните хора е свързано единствено с опиума, или както го наричаха тук — „маковите сълзи“.

Десетилетия наред правителството на комунистически Китай правеше безуспешни опити да контролира нелегалната, но изключително доходоносна търговия с маково семе, същото вършеше и социалистическото правителство на Бирма. Но царството Шан беше отделна вселена. Тук живееха полудиви племена, ръководени от жестоки главатари, които поддържаха отлично екипирани и обучени армии. Скрити сред непристъпните планински върхове, те осигуряваха спокойствието на нелегалния бизнес.

Америка и Русия — най-могъщите държави на света, отдавна бяха приели статуквото. Ки-лин знаеше, че те от години се опитват да проникнат във високите плата на Златния триъгълник. Не за да ликвидират нелегалното производство на опиум, а за да сложат ръка върху приходите от него, възлизащи на милиарди долари годишно.

Но ЦРУ и КГБ бяха понесли толкова много поражения сред тези планини, че според това, което беше чувала Ки-лин, двете организации бяха създали специални системи за отчитане на загубите.

Веднъж прекосила границата с Бирма, Ки-лин си наложи още по-голяма предпазливост. Това тук вече не е Китай, фалшивите документи нямаше да й бъдат от полза. Затова още оттатък, на територията на Юнан, тя ги уви в кожена торбичка и ги зарови в земята. В царството Шан се отнасяха с подозрение към всички китайци, тъй като правителството на съседа гигант не се отказваше от идеята да ликвидира търговията с опиум. Докато избягал затворник несъмнено щеше да бъде приет по-различно…

Особено ако повярваха на версията, според която тя вървеше по петите на сестра си, избягала от Китай няколко дни по-рано…

„Шан“ означава „свободен човек“. Същото значение имат и думите „Сиам“ и „Асам“ — така се наричат двете народности, заселили големи части от Югоизточна Азия. От XV век до 1959 година Шан се е управлявал от тридесет и четири „сабвас“ — благородници от кралско потекло, които предавали властта от баща на син по стар феодален обичай… Днешните управници на Шан и Златния триъгълник вече не са издънки на древните фамилии, но в жилите на много от тях продължава да тече благородническа кръв.

Но имаше и други, далеч по-опасни главатари. Особено за нея. Обикновено те бяха дезертьори от Китайската народна армия — офицери и дори генерали. Заслепени от алчност и жажда за власт, те признаваха само един Бог — златото. А отношението им към бегълците от Китай несъмнено щеше да е далеч по-враждебно от това на местните главатари и Ки-лин горещо се надяваше да не попадне в лапите на някой от тях.

Бойците на Шан я откриха доста близо до границата. Бяха с червени превръзки на главите, торбести панталони от избелял брезент, ризи в защитен цвят и дебели, силно вталени якета, които бяха отличителен знак за принадлежността им към някоя от многобройните частни армии в Шан.

Тя не разбираше нито дума от диалекта, на който говореха. Добре че един от членовете на патрула знаеше няколко думи на мандаринско наречие, изкривени до неузнаваемост от ужасния му акцент.

Ки-лин се остави да бъде претърсена, после извади снимката на дъщерята на стария доктор:

— Сестра — посочи я тя. — Моята сестра.

Мок — войникът, който говореше китайски, пое снимката и я подаде на спътниците си. След кратко съвещание се обърна към нея и каза:

— Ти чакаш тук! Мръднеш ли — стреляме и убиваме!

Ки-лин покорно кимна с глава.

Мок я остави под охраната на останалите и се насочи към полувкопана в земята бетонна землянка. В устата на Ки-лин се появи странен сладникав вкус, който раздразни небцето й. Вдигна ръка и се изкашля — това накара един от войниците да насочи калашника си в гърдите й. Ки-лин вдигна ръце високо над главата си и забързано каза:

— Всичко е наред, гадно чумаво псе! Нямам нищо в ръкавите си! — тонът й обаче беше мек и успокоителен. Усмихна се, младежът оголи зъбите си в отговор. Бяха черни като нощта.

Към бетонната землянка се проточи дълга нишка от войници, приведени под тежестта на чували от зебло. Други ги охраняваха с готови за стрелба автомати АК-47. Ки-лин никога не беше виждала толкова оръжие накуп, дори по времето, когато членуваше в триадата „Стоманен тигър“…