Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Истината беше далеч по-проста: Фунг Скелета се ползваше от статута на напълно легален бизнесмен. Флотилията от лодки за контрабанда на наркотици посещаваше и управляваше само нощем, а в часовете между девет сутринта и пет следобед стоеше в кантората си като всеки нормален тайпан — облечен в безупречен делови костюм, без следа от татуировки. Никой не го наричаше Фунг Скелета, болшинството от деловите му партньори дори не знаеха за този прякор.

Ако Йън Макена би могъл да го зърне отнякъде в този отрязък от време, той несъмнено би го идентифицирал като Пок Голямата стрида.

Беше в състояние да води този опасен двойствен живот единствено благодарение на собствения си ум и изобретателност. Малцина можеха да успеят в подобно начинание, особено тук — в претъпканата с хора и жадна за клюки Кралска колония. Доказателство за гениалността му беше фактът, че дори инспектор Йън Макена от Централното полицейско управление на Хонконг го познаваше единствено под името, с което вършеше легитимния си бизнес.

Но в случая с Фунг Скелета тази „легитимност“ също беше нещо съвсем относително. Защото третата му самоличност беше създадена с единствената цел да се включи в търговията с жива плът — нещо, което му доставяше огромно удоволствие. Беше му забавно да са появява в луксозните заведения на Ван Чай подръка с поредната ослепителна красавица, да гледа как се кокорят ченгетата, а от устите им текат лиги… Не беше трудно да отгатне какви мисли се въртят в главите им.

Ролята на всезнайко, когото всички търсят за поверителна информация, също му доставяше удоволствие. При други обстоятелства от Фунг Скелета положително би излязъл великолепен актьор… Но, уви, той беше китаец, а пазарът за актьорите китайци винаги е бил силно ограничен…

Разбира се, в полицията имаха дебело досие на Фунг Скелета. Вътре обаче, подобно на стотици такива папки, нямаше нищо друго, освен клюки и слухове. Полицията не разполагаше с нито един твърдо документиран факт, нямаше дори снимка на заподозрения.

Фунг Скелета не се страхуваше от арест и евентуален съд, тъй като прекалено много хора си вадеха хляба благодарение на него и нито един от тях не би се изкушил да стане полицейски доносник. Освен това всички знаеха, че ако започнат да си пъхат носа в неговите работи, имаха съвсем реален шанс да се разделят с живота в рамките на двадесет и четири часа…

Ето върху какво се градеше властта на този човек. В страна, в която легендите винаги са били на почит, към него се отнасяха с дълбоко преклонение, като към Бог…

Когато Малаеца пристигна в компанията на Блис, той даваше последни нареждания на капитана си. Всичките му лодки се придържаха към строго определени маршрути, а в случай на полицейска акция използваха и по няколко резервни пътя за измъкване. Тези маршрути се променяха всеки ден, за тях знаеха единствено Фунг и съответният капитан. Така вероятността от предателство се изключваше изцяло. Отговорността е най-тежка, когато се носи от сам човек, обичаше да повтаря Фунг, И беше прав. При него сигурността винаги беше стопроцентова, шансове за промяна липсваха.

Малаеца дръпна Блис настрана, за да не пречат. Изправи се между нея и господаря си — така тя не можеше да вижда дори движението на устните му.

Най-сетне капитанът си тръгна, след миг над кея се разнесоха отривисти заповеди. Фунг Скелета се обърна и леко кимна, Малаеца дръпна Блис и пристъпи напред.

— Познавам те — бяха първите думи на бандита. — Ти си мадамата на Джейк Мейрък.

Блис не отговори. Беше виждала някъде този човек, но не помнеше къде. Никога не бе имала нищо общо с наркотиците, но името му й беше познато. Същевременно знаеше всичко за миналото на баща си и допускаше, че пътищата му са се пресичали с тези на Фунг. Скелета беше поне с двадесет години по-млад от Трите клетви, но връзките му бяха толкова широки, че нямаше как да не се е засичал с баща й.

— Мисля, че познаваш баща ми — поклати глава тя. — Казва се Тцун-Трите клетви…

— Така ли? — попита Фунг Скелета и небрежно се облегна на парапета. — Той ли те изпраща?

— Не. Изпраща ме Маймуната.

Фунг Скелета изпръхтя и протегна ръка:

— Дай да видим какво носиш…

Блис извади огнения опал и го пусна в шепата му. Онзи се зае да го изследва — бавно и с безкрайно внимание. Накрая вдигна глава и попита:

— Откъде го имаш?

Тонът на въпроса му съдържаше достатъчна доза предупреждение, но „да-хей“ беше вътрешното чувство, което каза на Блис, че не бива да го лъже. Вдигна глава и му разказа всичко, което баща й беше научил от Джейк.