Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Всичко е наред — промърмори той. — Кръвта засъхна, почти не изпитвам болки.

— Моля те, не говори — загрижено отвърна Казамуки и взе рязко поредния завой. — Оябунът е длъжен да пази силите си.

Джейк затвори очи, замаян от изтощение. Пред очите му отново изплува картината на битката, която водиха в градините на Киомицу-дера. Микио Комото стиска ръката си, от която стърчат острите ръбове на „манрикигусари“, от гърба на якудза, проснат под неестествен ъгъл в краката му, стърчи широкият ствол на пневматичната стрела… Грозно назъбената глава във форма на триъгълник беше излязла от другата страна на гръдния кош. Тази малка ракета беше изстреляна с такава невероятна сила, че строши като суха съчка гръбначния стълб на нападателя.

Казамуки първо се увери, че животът на оябуна е извън опасност, а едва след това ликвидира последния противник на Джейк.

Спортното мицубиши летеше с пълна скорост към покрайнините на Киото, от резките завои отново му се зави свят. Движеха се на североизток, към Токио. Изведнъж главата му се изпразни, стана му толкова лошо, че едва успя да помоли да спрат. Отвори вратата на колата и повърна.

Без „ба-мак“ беше човек като всички останали…

Бавно се върна на мястото си. Казамуки деликатно гледаше в страничното огледалце. Подкара отново, скоростта бързо нарасна. С нищо не показа, че е била свидетел на срама му.

Физическата умора се смесваше с душевната. Опасна комбинация, родена от страха. Микио Комото стиска ранената си ръка и втренчено гледа лицето на мъртвия якудза, в краката му проблясват стъкълца от строшените слънчеви очила. Макар и гротескно изкривено от маската на смъртта, това лице очевидно беше познато на оябуна.

— Джейк-сан — тежко отрони той. — Страхувам се, че имам лоши новини… Тези якудза не са от клана Кисан… — Черните му очи се заковаха с мрачна интензивност върху лицето на Джейк. — Разбираш ли какво означава това? Моята лична безопасност е цяла и непоклатима. Тези хора не преследват мен, дори нямат нищо общо с гангстерската война…

— Кои са те? — вдървено попита Джейк.

— Членове на клана Мора Чувал ли си за този клан, Джейк-сан?

— Не — поклати глава Джейк.

— Сигурен ли си? Не си ли имал контакти с тях, докато беше служител на Агенцията?

— Поне не си спомням. Защо?

— Защото това нападение е било организирано срещу теб , приятелю. Аз нямам нищо общо…

Мицубишито налетя на някаква неравност по пътя с повече от 140 километра в час. Купето се разтърси и Джейк неволно простена.

— Зле ли ти е, Джейк-сан? — обади се от задната седалка Микио.

— Джейк стисна клепачи и не отговори. На излизане от Киото се бяха отбили при един доктор. От онези, които тайно лекуват ранените якудза. Заключението му беше, че няма от какво да се страхува. Просто малки контузии, които скоро ще отзвучат.

— Отиваме в Каруизава — беше пояснил Микио. — Там е щабквартирата на клана Моро…

— Джейк-сан — тихо го повика Казамуки. Джейк отвори очи и я погледна. — Буден ли е оябунът?

Джейк механично отбеляза тихия й тон, после внимателно се обърна назад. Очите на Микио бяха затворени, дишаше равно и дълбоко.

— Спи — отвърна Джейк. — Имаш ли някакъв проблем?

— Може би — отвърна тя и хвърли поглед към външното огледало. — Един микробус „Тойота“ ни следва вече двадесетина километра, като неизменно се придържа на две коли разстояние от нас…

— Следят ли ни?

— Мисля, че трябва да разберем това…

Ръцете й рязко завъртяха волана и мицубишито изскочи в най-лявата лента на магистралата. Стрелката на скоростомера скочи на 160 и продължи нагоре.

Джейк нагласи огледалцето за обратно виждане и веднага забеляза черната тойота. Беше нов модел — един от онези микробуси с футуристична форма, които буквално подлудиха световния автомобилен пазар. Стъклата му бяха огледални, вътрешността на купето — напълно скрита от погледа.

Зае удобна позиция и се приготви да регистрира всяка промяна в поведението на микробуса. Особено се интересуваше дали водачът му ще ги последва с увеличена скорост по платното за задминаване. Нищо подобно не стана. Тойотата продължаваше да държи средното платно, между нея и тяхното мицубиши се наредиха четири-пет други автомобила.

— Ей сега всичко ще стане ясно — промърмори Казамуки, натисна докрай педала на газта и рязко зави към крайното платно. Зад тях заквичаха разгневени клаксони, придружени от скърцане на спирачки. Миг по-късно вече фучаха към изхода на магистралата. Очертанията на черния микробус бързо набъбнаха в огледалцето пред Джейк.