Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Облаците се разкъсаха и водите на реката станаха сребърни под лунните лъчи. Даниела почти физически усети алхимичната трансформация, превърнала дивия звяр в човек. Чайковски винаги й влияеше така. Продали са ти душите си!

Пристъпи към бюфета. Старомодният грамофон нямаше нищо общо с чудото на техниката, на което Лантин пускаше своите купени на черния пазар чуждестранни плочи. Върху капака му бяха наредени няколко снимки в дървени рамки. Малюта като ученик, Малюта с майка си и баща си, после само с майка си — кацнал на здравото й рамо и притиснал главица до усмихнатото й лице… Зад снимките имаше строен ред от томчета с кожена подвързия, очевидно чуждестранни издания.

От снимка в сребърна рамка я гледаше млада жена с широко отворени и някак агресивни очи. Би могла да му бъде сестра, ако фотографията не беше толкова очевидно стара. До нея беше изправена друга подобна рамка, на която беше запечатана красива тъмнокоса грузинка с типичното широко лице и волева брадичка. Черните й очи бяха открито предизвикателни. Даниела никога не беше виждала съпругата на Олег Малюта, но въпреки това беше сигурна, че това е тя.

— Ореанда — тихо подхвърли тя.

Малюта издърпа снимката от ръцете й и я обърна с лице към стената. Сякаш се страхуваше, че погледът на Даниела ще я оскверни.

— Била е много хубава — подхвърли Даниела, все още несигурна накъде бие.

Малюта изсумтя и небрежно сложи снимката на плота. Очевидно много държеше да прояви безразличие.

— Късно е — промърмори той. — Време е да си кажем лека нощ.

Не помръдна, Даниела също остана на мястото си. Снимката на Ореанда Малюта, изпепелена в тайнствен пожар на това място преди години, лежеше само на няколко сантиметра от ръцете й.

Красивата фигура на тази царствена жена продължаваше да е пред очите й. От нея се излъчваше сила на духа, която рядко можеше да се срещне у рускините. Отново се запита дали Ореанда не е ахилесовата пета на Олег Малюта.

— Не съм уморена — каза на глас тя. — Бих останала тук да почета, ако нямаш нищо против.

— Каква книга предпочиташ? Имам богата библиотека с руски автори…

— Нося си своя, благодаря — поклати глава Даниела. — „Маркиз дьо Сад“… Познаваш героинята му Джъстин, нали? — Остави чашата си и внимателно го погледна. Вече беше забелязала това заглавие сред книгите на лавицата и остана много учудена. „Престъпление и наказание“ е далеч по-подходяща книга за човек като Олег Малюта. Кой знае, може би „Маркиз дьо Сад“ е принадлежала на Ореанда…

— Какво знаеш за мен? — присвиха се очите на Малюта. Те са стояли на колене пред теб… — Това заглавие си го видяла тук, нали? Не ми казвай, че е съвпадение, защото аз просто не вярвам в съвпаденията! — … И са споделяли тайните, с помощта на които са се добрали до властта… — За кого говориш? За Ореанда никой не знае нищо! С изключение на мен!

— Значи нещата са ясни — игриво отвърна Даниела, а на лицето й се появи лека усмивка. По развълнуваното му дишане позна, че е на прав път. — За жена ти не съм говорила с никого.

— И все пак знаеш! — просъска той и стисна ръката й с такава ярост, сякаш искаше да изтръгне признанието от душата й.

— Зная, че е била силна и красива, зная, че…

— Да, наистина беше силна. Необичайно силна за жена…

Тя имаше предвид само лицето й, но го остави да довърши мисълта си. Нещата започваха да приличат на психологически разпит. Сега трябваше да го насочва във вярната посока, да разпалва огъня и да чака…

— Била е наистина невероятна жена — тихо промълви Даниела. Беше на крачка от целта, не й трябваше нищо друго, освен да поддържа бликналата помежду им интимност. — Специална, бих казала…

— О, да — отвориха се широко очите му. — Наистина беше специална. Носеше в себе си цяла вселена, като Джъстин… — На лицето му се появи особено, някак просветлено и едновременно с това отчаяно изражение. Даниела напрегна всичките си душевни сили да го проумее. — Нещата се променят, само когато се върна в Москва… Там отново мога да дишам. Преставам да виждам сълзите й, обляната от лунни лъчи Москва-река се стопява в мрака, дъждът измива прашния паваж и въздухът отново е чист…

Тя си спомни за разговора, който бяха водили преди малко. За вярата в Бога.

— Любовта ти към нея никога няма да умре…

— Не, не! — извика той и пръстите му оставиха болезнени следи върху китката й. — Ореанда! — произнесе името й с гняв и омраза, без следа от умилението на спомена. — Тя е тази, която никога няма да умре! Никога, никога!