Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Нещо се блъсна в него. Той направи крачка встрани, но силните му пръсти не изпуснаха рамото на момчето. Извърна се, вдигна магнума и застреля майката, която бясно го блъскаше и драскаше. И този път куршумът попадна в челото.

Най-накрая свърши, тялото му се разтърсваше от силни тръпки. Блъсна момчето по-настрана от себе си. Вече не изпитваше нищо друго, освен силно отвращение. 11-годишният хлапак му се стори мръсен и противен.

Момчето остана там, където го запрати Макена. Очите му бяха все така спокойни, сякаш нищо не беше се случило.

Реагирай , изрева Макена и вкара един куршум в челото му.

Какво ти стана, превъртя ли , изкрещя някъде отстрани Дийк.

Макена мълчаливо дръпна панталона си нагоре и щракна токата на колана.

Отговаряй, като те питам, свиньо , изрева Дийк.

Получихме това, за което дойдохме чак дотук , отвърна Макена, мина покрай него и се насочи към покорно скупчените говеда…

Нима е чудно, че след всичко това Дийк Джоунс пожела да бъде преместен? Че не искаше дори да погледне Макена?

Но не това беше най-лошото. Сам по себе си инцидентът беше достатъчно ужасен, за да предизвика появата на кошмари, но имаше и друго… Образът на една тлъста муха със зелена глава, която лазеше по изцъкленото око на момчето, а крачетата й бяха станали лепкави от кръвта… Нощите в Бундума се наситиха с кошмари. Огнени пламъци се издигаха в небето над пустинята Симпсън — истински небостъргачи от искри…

После дойдоха псалмите. Чуваше ги ясно, дори завит презглава, скрит зад дебелите завеси в стаята си. Защото бяха предназначени за него, защото аборигенските племена знаеха какво се е случило там, сред безбрежните пясъци на Симпсън. Тези хора обладаваха някаква примитивна магическа сила Макена я беше виждал със собствените си очи, макар че никога не признаваше това. Винаги си беше внушавал, че всичко е трик, добре усвоен фокуснически номер…

Но с псалмите нещата се промениха. Те го будеха в мрака на нощта, тялото му се обливаше в студена пот. Пред очите му отново изплуваше мухата с метално зелена глава, която бавно се плъзга по оцъклената, гладка като стъкло повърхност на мъртвото око…

Но какво право имат тези примитивни създания, негодуваше той. Как е възможно да го тормозят по подобен начин? В душата му се блъскаха ужас и гняв. Искаше му се да скочи в един джип, да поведе всички, които са годни да носят оръжие, и да напълни с олово главите на тези отвратителни диваци. Вече беше гледал филмите за Лудия Макс…

Не, той не би постъпил по този начин… Трябваше да открие нещо друго…

В крайна сметка подаде молба за уволнение и напусна Бундума. Остави зад гърба си не само ужасната пустиня, не само Новите територии, но и самата Австралия. Избра Хонконг за началото на нов живот. Само за да установи, че призраците на миналото са го открили и тук…

Псалмите не престанаха да го преследват нито за миг. Трябва да ги спре, просто трябва ! Иначе ще полудее, друг изход не може да има!…

Блед като мъртвец, Макена стана от леглото и издърпа най-долното чекмедже на гардероба си. Облече дрехите, които беше носил там, в дивата австралийска пустиня. Беше се погрижил да ги пренесе тук и да ги запази — изгладени, чисти и акуратно сгънати. Моментът да ги използва най-сетне беше настъпил…

Извади магнума, щракна ударника и провери пълнителя. Запълни празните дупки на барабана с новички патрони, затъкна оръжието в колана си и напусна апартамента.

Трябваше да убие някого или да бъде убит. Без значение кое от двете…

Представяш ли си? Заради теб те са готови да идат накрай света! Продали са ти душите си!

Даниела стоеше пред огледалото в масивна дъбова рамка — част от тежък гардероб, който доминираше в спалнята на дървената дача. Кристалното стъкло беше в отлично състояние, само малките тъмни петънца тук-там издаваха възрастта му.

Черният халат на „Диор“ — подарък от Юри Лантин, бавно се плъзна на килима. Даниела внимателно разглеждаше голото си тяло. В продължение на един безкрайно дълъг миг й се стори, че прелиства страниците на стар семеен албум с пожълтели фотографии. Върху тях бяха запечатани образите на неродената й дъщеря, или може би внучка, трябваше да прелисти доста страници, докато стигне до собствения си образ. Образът на Даниела Александровна Воркута…

Стори й се, че вижда лицето си само за миг, осветено от ярка светкавица, а всичко наоколо е потънало в мрака на неспокойната нощ. Неспокойна и опасна като живота, който водеше…