Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Дай да ги пипнем , прошепна с напукани устни Дийк. Макена тръгна да се спуска надолу, безмълвен като ловно куче.

Аборигените вдигнаха глави. Макена правилно беше предвидил, че ще заколят някое от говедата. Кръвта се беше събрала на малка локвичка в разцепения корем.

Никой не каза нито дума. Аборигените не помръдваха, върху лицата им липсваше дори враждебност. И Макена побесня. След като са извършили престъпление, трябва да изпитват поне угризение на съвестта, нали? Не могат ли — някой друг трябва да ги принуди! Абсолютното им спокойствие го накара да излезе от кожата си.

По време на други сънища триото се състоеше от трима мъже. На практика обаче това не беше нищо друго, освен материализация на суперегото на Макена. А истината беше друга: тримата крадци бяха семейство — майка, баща и 11-годишно момче.

Момчето държеше ножа. От върха му капеше кръв и попиваше в жадната земя. Макена предположи, че бащата учеше сина си как да оцелее в екстремни ситуации като тази.

Е, край на играта , каза Дийк, извади пистолета си и го насочи към бегълците. Те не отговориха нищо, дори не поглеждаха към оръжието в ръцете на полицая. Приклекнал в стойка за стрелба, Дийк стискаше дръжката на магнума, пръстите му побеляха от напрежение. Но тялото му остана напълно неподвижно. Сякаш чакаше реакцията на аборигените и не желаеше да ги доближава.

Макена от своя страна виждаше единствено момчето. Продължи да се промъква напред, ръката му лежеше върху разкопчания кобур. Потта капеше направо в очите му, но това не му попречи да познае хлапака. Беше го засичал на няколко пъти в Бундума, образът се запечата в съзнанието му с релефна яснота, дори го сънуваше…

Това го отведе в пустинята Симпсън през онзи далечен януарски ден. Криминалният акт беше просто допълнение. Какво значи една кражба повече? Нищо!

Спокойствието напусна лицето на бащата, едва когато Макена докосна момчето. Човекът скочи на крака и направи опит да го удари с юмрук. Но Макена само това и чакаше. Измъкна пистолета и заби един куршум в челото на нещастника.

Устата на аборигена издаде странен хлопащ звук, зъбите отхапаха върха на езика, подчинявайки се на последната могъща конвулсия. Разбира се, това вече нямаше значение, тъй като човекът беше мъртъв.

Тялото му политна, направи странна фигура във въздуха и се стовари с главата надолу върху зейналия животински труп.

Жената изпищя, очите й се разшириха от ужас и страх. Макена заби приклада на магнума в гърдите й и тя благоразумно млъкна. Ръцете в скута й неудържимо трепереха.

Имаше чувството, че Дийк крещи направо в ухото му:

Исусе Христе! Нали трябваше да ги арестуваме? Нали трябваше да ги върнем живи, партньор?!

Млъквай , отвърна, без да го поглежда Макена. Затваряй си устата и толкоз! Защо изобщо дойде в пустинята, след като не си готов за подобни гледки?

Изобщо не исках да идвам, ако си спомняш…

Но вече си тук, така че действай… Кой знае, за това можеш и медал да получиш… Макена се изсмя, последните думи му се сториха напълно абсурдни. Очите му не изпускаха лицето на момчето, после се появи и сексуалната възбуда. Дръж жената на мушката си , заповяда той с дрезгав от напрежение глас.

Защо, по дяволите? , учуди се Дийк. Какво може да направи срещу двама полицаи с магнуми в ръце?

Прави, каквото ти нареждам, партньор , изръмжа Макена, обърна се към Дийк и насочи магнума право в главата му. Постоя известно време така, после прибра оръжието в кобура и се обърна към момчето. Сграбчи ръката му и го повлече по-далеч от огъня.

Къде го водиш?

Макена не обърна внимание на партньора си. В полумрака зад възвишението жужаха пустинни мушици. Светът престана да съществува. Небесният покров беше безкраен и пуст. Макена се почувства свободен, мрачните пламъци престанаха да прогарят душата му. На лицето му се появи усмивка.

Ръката му се плъзна надолу. Разкопча колана, дръпна ципа. Панталонът се смъкна около глезените му. Сграбчи момчето и го извъртя с гръб към себе си.

Сваляй гащите! — заповяда на английски той.

Момчето се подчини едва когато повтори заповедта си и на местния диалект.

Облещил очи, Макена зяпна нежните задни части на момчето. Изглеждаха девствени и недокоснати, натежали от обещания… Тялото му се стрелна напред, сякаш по собствена воля, независимо от командите на мозъка.

Какво правиш, да те убие, Господ?!

Затвори очи, пустинният ветрец погали пламналите му бузи. Започна да се задъхва.