Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Откри го пред широкия панорамен прозорец в хола, от който се разкриваше великолепна гледка към Москва река. Отпиваше от чашата си някак разсеяно, свободната му ръка лежеше зад гърба. Тази вечер е необичайно меланхоличен, отбеляза мислено Даниела. Никога не беше го виждала такъв. Познаваше го ледено спокоен или обсебен от бесен гняв, но не и вглъбен в себе си.

— Москва-река е вечна — прошепва той. — Планините наоколо — също… Но животът е различен, в него винаги има приливи и отливи… — отново говореше унесено, сякаш на невидим трети събеседник. Обърна се и я погледна в очите. — Не е ли така, Даниела Александровна?

— Такива са законите на природата — кимна тя.

Тъмните му очи внимателно опипваха лицето й.

— Може би — кимна той. — А ние познаваме тези закони, нали? Защото това е основната цел на съзнателния ни живот… Но дали природата гради законите в нашия свят, Даниела Александровна? Или това сме ние, хората? — Приближи ръба на чашата до устните си и отпи, без да отмества поглед от лицето й. — Дали „Природа“ не е другото име на Бога?

Косъмчетата по врата й бавно започнаха да настръхват. Олег Малюта споменава Бога! Пълен абсурд! Единственият Бог, на който се кланят хора като него, е Партията! Не беше сигурна накъде я води и затова предпочете да замълчи.

— Кой е създал света, Даниела Александровна? Дали наистина сме се появили сред вселената вследствие избухването на огромна звезда? Съединение на космически газове преди милиарди години? Възможно ли е наистина да сме плод на Божественото творение?

— Интересуваш се от мнението ми или просто изброяваш вероятности? — пожела да уточни Даниела.

Той излезе от сянката на тежката брокатена завеса.

— Любопитен съм да разбера в какво вярваш… — Стояха на сантиметри един от друг. — Любопитен съм да разбера дали си на мнение, че зад сътворението на света стои един по-висш разум…

— Да — без колебание отвърна тя. — Но Бог е бил комунист.

Той не се разсмя, както очакваше тя. Вместо това на челото му се появи дълбока вертикална черта.

— Говоря сериозно, Даниела Александровна.

А тя се запита накъде бие, какъв нов капан е решил да й постави.

— Искам да знам дали си вярваща. Знаеш какво имам предвид — една вяра, която би ти донесла спокойствие…

— Излъгах те — въздъхна тя. — Господ не разбира комунистическите идеи.

— Значи наистина вярваш! — пристъпи още по-близо той.

— Аз съм комунистка, следователно Господ не може да ме разбере…

Този път Малюта наистина се разсмя.

— Ако Той наистина съществува (нещо, в което аз дълбоко се съмнявам), едва ли би разбрал какво става в душите ни… — очите му се плъзнаха надолу и замислено се спряха върху златистата течност в чашата. Отново го обзе меланхолия. — Искам да ти задам един въпрос, Даниела Александровна… Случвало ли ти се е да преживееш нещо необяснимо; нещо, което не можеш да обхванеш?

— Страхувам се, че не те разбирам, другарю…

Малюта вдигна глава и очите му се заковаха в нейните:

— Имам предвид дълбока, истинска трагедия…

А Даниела изведнъж разбра, че говори за жена си и за ужасната й гибел. Даде си сметка, че трябва да му даде някакъв отговор и неохотно кимна с глава:

— Да, случвало ми се е…

— И?

— Какво „и“?

— Долови ли… — Малюта преглътна от неудобство, но все пак довърши въпроса си: — Долови ли в тази трагедия ръката на Бога?

— Когато човек вярва, ръката на Бога е навсякъде — отвърна Даниела.

— Но защо тогава трагедиите често остават необясними?

— Защото такава е волята Му — отвърна Даниела и си спомни един разговор с чичо Вадим за тайната набожност на майка си. — Трагедиите не се обясняват, а просто се разрешават…

— Разрешават? — учудено я погледна той, сякаш за пръв път чуваше подобна дума.

— Да — кимна Даниела. — Разрешават се в главата на всеки от нас. И тогава настъпва вътрешният мир, болката изчезва…

Малюта затвори очи, устните му се раздвижиха в нещо, което наподобяваше безгласна молитва. Или може би в обикновен нервен тик…

— Вътрешен мир, значи… — промърмори най-сетне той. — Разбирам… — Каза го така, както сребролюбецът би казал „сто милиарда рубли“ — като нещо недостижимо и трудно представимо… — Значи ти се радваш на здрав сън, така ли?

— Какво?

— Добре ли спиш през нощта?

— Да.

— А сънуваш ли?

— Понякога.

— Само понякога — завистливо проточи той. — А аз постоянно сънувам…

Обърна се и включи музикалния шкаф. Във въздуха се разнесоха нежни трели. Чайковски, „Лебедово езеро“.