Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

С лек, понятен само за нея жест, тя сложи куфарчето на масата и щракна ключалките. Беше изработено от ръчно боядисана щраусова кожа — един от екстравагантните подаръци на Юри Лантин… Извади няколко гъсто изписани на машина розови листа — факт, който свидетелстваше за автентичността на документите.

— Ето, това са последните сведения на агента ми в Хонконг…

Малюта пристъпи по ориенталския килим с почервеняло лице. Даниела изпита чувството, че гневът му буквално може да се пипне с ръка.

— Що за боклуци ми носиш? — изръмжа той, блъсна ръката й и документите се разпиляха по килима. — Джейк Мейрък все още е жив, а „Кам Сан“ продължава да бъде пълна загадка за мен!

— Агентът ми е на крачка от пълния контрол над „Кам Сан“, другарю — хладно го изгледа Даниела. — Това е начинът, друг няма…

На челото на Малюта започна да пулсира тънка синкава вена, дебелите му пръсти конвулсивно се свиваха и разпускаха.

— Тъй ли? — сподавено изръмжа той и Даниела разбра, че едва се сдържа. — Ами какво ще кажеш, ако прелетим над проклетия им „Кам Сан“ и „случайно“ изпуснем една малка бомбичка?

Даниела го гледаше така, както се гледа отровна змия.

— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш! — отвърна малко по-остро от необходимото тя.

В продължение на цяла минута Малюта я гледаше като гладен хищник. После се извъртя на токовете си и се насочи към бара. Хвърли шепа лед в широка кристална чаша, после я напълни с водка почти до ръба. Преполови питието на една глътка и едва тогава изръмжа:

— Знаеш какво означава това, нали? — Остана с гръб към нея, от цялата му фигура се излъчваше заплаха. Даниела не отговори нищо и той истерично изкрещя: — Кажи ми!

— Не съм сигурна какво имаш предвид, другарю…

— Тъпа кучка! — рязко се извърна той, очите му хвърляха мълнии. — Ще ти кажа какво имам предвид! Всички около мен са идиоти, включително и ти!

Опразни чашата и я захвърли на барплота. Звукът на строшения кристал очевидно му донесе известна доза успокоение. Обърна се и заплашително се насочи към Даниела.

— Има две положения, другарко генерал! — в ръмженето му се появи нова, още по-смразяваща нотка: — Или си некомпетентна, или ме лъжеш! — Очите му дълбаеха дупки в лицето й. — Кое от двете?

— Не познаваш Мейрък — въздъхна тя и с мъка се удържа да не го удари. — Той е моят бич Божи, моят кошмар… Не може да бъде отстранен ей така, с едно изщракване на пръстите…

Спокойният й глас очевидно му повлия. Явно изпитваше огромна наслада от начина, по който успява да я извади от равновесие, да й демонстрира мъжкото си превъзходство.

— Добре, добре — промърмори с далеч по-спокоен тон той. — Признавам, че Джейк Мейрък не е от лесните обекти. Но това съвсем не означава, че е непобедим, другарко генерал. Такива хора няма. От теб се иска да откриеш слабото му място и да го ликвидираш. Ясно ли е?

— Напълно — кимна Даниела. Мразеше този човек както никой друг на света.

Макена извади своя „Магнум-357“ и ги разстреля. Един по един, право в челото. Те политнаха напред и паднаха върху току-що изкорменото говедо.

По този начин си представяше отдавнашния инцидент, по този начин дори го сънуваше. Но на практика нещата се бяха развили по̀ иначе…

Бундума, част от Северните щати на Австралия. Макена и Дийк Джоунс преследват трима аборигени, откраднали шест глави добитък. Навлизат в пустинята Симпсън.

Пустинята Симпсън през януари е истинска преизподня. През лятото също е ад, но от по-различен вид…

Вярно е, че Дийк се обяви против продължаване на преследването. Не там, партньор… Да оставим на мира тези нещастници… И без нас живи ще се опекат. Очите му бяха присвити от острата слънчева светлина. Те гладуват, партньор… Откраднали са, за да оцелеят…

Но Макена имаше по-висок чин и по-дълъг стаж в полицията. От него зависеше всичко.

Такава ни е работата, Дийк. Не я ли свършим, за нищо не ставаме…

После Дийк Джоунс поиска да бъде преместен. Вече не можеше да гледа в очите Макена. Защо? Защото беше застрелял трима крадливи аборигени? Не, едва ли…

Понякога, когато Макена сънуваше този инцидент, в съзнанието му се появяваше истинската картина:

Изминаха два дни, преди да надушат следите на аборигените. На свечеряване изкачиха малък пясъчен хълм и в подножието му видяха бегълците с това, което беше останало от добитъка. От навлизането им в пустинята Симпсън бяха изминали почти петдесет часа и това ясно си личеше. Вървяха миля след миля сред безкрайните пясъци с разхвърляни тук-там бодливи храсти, катереха се по стръмни скали, прескачаха изсъхналите кожи на змии и гущери, отбелязваха местата за почивка на нещастниците, които преследваха…