Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

— Той не е дошъл с кола — поясни Кубинеца, докато тичаха по пътечката. — Бенет се изнервя от колите. Никога не ходи на места, до които не може да се добере с моторница. — Изскочиха на кея и Кубинеца махна с ръка: — Ей там е „цигарата“ му! Онази, черната на бели ивици…

„Цигари“ в Маями наричаха мощните моторници с хищни силуети, снабдени с двигатели за състезания. Те са невероятно бързи и поради това предпочитани от контрабандистите на наркотици, които гъмжаха по крайбрежието.

— Стой, не се приближавай!

Гласът на Бенет ги накара да се заковат на място. Бяха на не повече от десетина метра от кърмата на „цигарата“.

— Нито крачка повече, приятелчета!

— Еди, какви мухи ти бръмчат в главата? Аз…

— Затваряй си плювалника, шибан кубински педераст!

— Хей, виж какво…

— Не, копеленце, ТИ ще видиш!…

Бенет се появи от сенчестата страна на палубата, пред себе си държеше тъмна фигура. Симбал ясно видя дулото на един „Магнум-357“, притиснато в слепоочието на Мария.

— Хубавичко гледай! Една крачка напред и ще видиш как мозъкът й се разпилява по пристана!

Симбал и Гато де Роза замълчаха.

Бенет се изсмя, тлъстото му лице подигравателно се разкриви:

— Ех, ако можех да ви направя един видеозапис! Двойка тъпи бойскаути, ха-ха! Господи Исусе, какви глупаци!

— Пусни я, Еди — обади се Кубинеца. — Тя е една фуста и нищо повече. Няма да я нараниш…

— По-добре се помоли на Бога за това, мръснико! — озъби се Бенет.

— Не мога да разбера какво си намислил, Еди — въздъхна Кубинеца.

— Аз пък мога — обади се Симбал. — Тоя тип просто се е надрусал!

— Внимавай какви ги дрънкаш, скаут! — изръмжа Бенет и дулото на магнума потъна в слепоочието на Мария. — Кво си мислите, че няма да й видя сметката, а? Нещастни тъпаци! Пратиха ме в Ню Йорк да погодя един малък номер на Алън Тюн, сигурно вече сте чули за него… Всички тъпаци са чули за него! И точно в това е смисълът…

— Какво правиш, да те вземат мътните?! — напрегнато просъска Кубинеца. — Нали те предупредих?

Симбал си даде сметка, че сега най-важното е да излязат от задънената улица. Случаят е доста по-различен от вземането на заложници, когато времето почти винаги е на страната на онези, които умеят да чакат… Сега ситуацията е експлозивна, трябва да се действа бързо и решително, въпреки риска. Ще спечели онзи, който мисли по-бързо. Закова поглед в блестящите очи на Мария и с изненада установи, че в тях няма нито паника, нито страх. Това е хубаво, може би ще се окаже решаващо за победата…

— Знаеш ли на какво ми приличаш, Бенет? — нарочно повиши глас той. — На бездомно псе!

— Мартин! — леко се извърна Бенет. — Какви ги дрънка тоя?

— Така е, приятел — продължи Симбал. — Ти нямаш дом, никой не те иска!

— Ти си се побъркал, бе глупак!

Но Симбал вече беше събудил любопитството му.

— Знаеш ли, че си включен в списъка на покойниците?

— Майната й на АН! — изсмя се подигравателно Бенет. — Отдавна съм си намерил нов дом, далеч по-добър от предишния! Правя толкова мангизи, колкото нещастници като теб не могат да спечелят и за сто години!

— Тук съм, за да сложа край на мъките ти, Бенет.

— Знам, нали си екзекуторът на фирмата…

— Не ме разбра правилно, Бенет — спокойно продължи Симбал. — В момента изпълнявам платена поръчка на „Дикуи“.

— Какво?!

Всичко зависи от времето за реагиране. При нормални обстоятелства човек разчита единствено на подготовката си и горещо се надява тя да е по-добра от тази на противника. Но има моменти, при които този начин на мислене е крайно недостатъчен и човек се нуждае от нещо повече.

Симбал от опит знаеше, че в такива моменти предимство може да се случи единствено чрез изненадата. Тялото на противника инстинктивно реагира на движението, следователно движението трябва да отпадне. Целта е умът. Умът на противника трябва да бъде замразен за онзи безкрайно кратък отрязък от време, в който импулсите на мозъка не стигат до мускулите и в който получаваш решителното предимство.

Симбал още не беше довършил изречението си, когато тялото му полетя напред. Един скок, втори, трети… Сега е твой ред, мръснико! Главата му се заби в корема на бедната Мария, похитител и заложница едновременно отлетяха назад. Тримата се стовариха на палубата почти едновременно. Симбал не успя да щракне белезниците си около месестата китка на Бенет, в следващия миг острият връх на каубойски ботуш го улучи във веждата. Магнумът изгърмя, гърдите на Мария сякаш експлодираха.