Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Бенет се окопити пръв, дулото на магнума потъна в носа на Симбал. Лицето му изтръпна, не можеше да си поеме дъх.

Вече се биеше по инстинкт. Вцепенен от ужас за живота си, организмът му насочи цялата си енергия към револвера на Бенет. Регистрирал последиците от контакта на куршума с тъп връх с човешката плът, той не искаше да има нищо общо с грозно зейналото дуло, единственият му стремеж беше да го отклони някъде встрани.

Останал сам на кея, Кубинеца бързо измъкна пистолета си. Виждаше тялото на Мария, но не можеше да прецени колко сериозно е ранена. Изстрелът го спря, не смееше да скочи на борда на „цигарата“, не смееше и да стреля в преплетените тела…

Удар с коляно в слабините накара Бенет да изпусне ръкохватката на магнума. Симбал вдигна ръка и слепешком нанесе саблен удар с окървавения ръб на дланта си. Наведе се към револвера, но той се изплъзна от мокрите му пръсти и цопна зад борда.

Бенет се възползва от позата му по най-добрия възможен начин. Сплете пръстите на двете си ръце в огромен юмрук и го стовари като чук върху незащитената шия на Симбал. Това беше краят. Абсорбирал прекалено силни удари без никакво време за опомняне, Симбал се преви на две и бавно падна на мокрите дъски. Бенет му нанесе два съкрушителни ритника, отвори някакво чекмедже на командното табло и измъкна мини автомат „Мак-10“. Насочи го към Кубинеца, който, доловил плясъка на пистолета във водата, се беше втурнал напред.

— Съжалявам за фустата, братко — изръмжа Бенет. — Но за всичко е виновен тоя смахнат лайнар! — Кубинеца понечи да направи още една стъпка напред, но Бенет натисна спусъка и няколко куршума свирнаха край ушите му. — Не си глупак като него, затова ти предлагам да хвърлиш пистолета!

Гато де Роза безмълвно се подчини. Бенет развърза въжето от кнехта на кея, после включи двигателите. Очите му нито за миг не изпуснаха неподвижната фигура на Кубинеца. Разнесе се басово боботене и черният корпус на „цигарата“ бързо се стопи в мрака.

Спря в средата на залива, остави мотора да работи на празен ход и се насочи към задната част на лодката, където лежаха неподвижните тела на Мария и Симбал. Наведе се, изпъшка и преметна Симбал през рамото си. После пристъпи към парапета и го хвърли във водата.

— Това свърталище на плъхове и без това е достатъчно замърсено — промърмори той, изплю се в средата на концентричните кръгове и се върна зад щурвала. Моторът изрева и лодката се стрелна в нощта, зад нея остана кипяща фосфоресцираща диря.

„Стар хаус“ в Козуей Бей беше от заведенията, които Блис обикновено отбягваше. Над широките маси за осем или десет човека висяха тежки кристални полилеи, край стените с позлатени тапети клечаха дракони от орнаментирано дърво, а по тавана размахваха криле златистоалени феникси.

Общо взето ресторантът беше встрани от основните туристически маршрути и повечето фирми не го включваха в справочниците си. Именно по тази причина вътре винаги беше претъпкано с чужденци, повярвали на мълвата, че тук ще намерят истинската местна кухня.

Блис беше идвала два-три пъти тук, но храната винаги беше посредствена. Този път обаче беше различно — всяко блюдо, което им поднасяха, беше прясно и изключително вкусно. Не се сдържа и сподели учудването си с Пок Голямата стрида.

— Всичките ми гости остават учудени — засмя се той. — Обичам да наблюдавам как се променя изражението им, след като опитат първата хапка… А загадката е съвсем проста: главният готвач е мой зет, страхотно влюбен в сестра ми. Твърди, че се е срещнал с нея благодарение на мен и ще ми бъде вечно задължен.

— Защо точно на теб?

— Защото родителите ми са отдавна мъртви.

— Разбирам.

Като глава на семейството само той можеше да даде благословията си за брака. И очевидно го беше сторил.

Тази вечер той беше Пок Голямата стрида, а не Фунг Скелета. Беше облечен в бледосив костюм от тънък лен, синя риза на фини райета и тъмносиня копринена вратовръзка. Изглеждаше като истински джентълмен, Блис трудно можеше да го свърже с полуголия мускулест контрабандист, когото беше видяла сутринта.

Подхвърли нещо забавно и тя се засмя. Доволно склони глава, усетил как любопитството му се събужда. Тя беше коренно различна от жените, с които общуваше. Разсъждаваше като мъж и това му беше интересно. Изглеждаше силна, гъвкава и уверена в себе си.

От време на време Пок Голямата стрида попадаше на някоя европейка от новото поколение — твърда като стомана и горе-долу толкова съблазнителна. Желанието на подобни жени да намерят място в света на мъжете неизменно водеше до огрубяване. Мъжката сила — качеството, което преследваха с безумна упоритост, ги лишаваше от гъвкавост, превръщаше ги в бездушни автомати. Човек се научава на твърдост в бизнеса, дори когато наблюдава действието на морските вълни срещу каменистия бряг. С течение на времето камъните се изтъркват и смаляват, докато морето остава непроменено.