Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Слязоха от колата и се спуснаха към брега. Този път Малюта не забрави да й подаде ръка. Пътечката беше стръмна и плъзгава, покрита с влажни камъчета.

— Даниела… — спря той и се обърна към нея.

Но тя връхлиташе върху него. Дръпна го рязко към себе си, добре премерен ритник в кокалчетата го накара да се стовари върху ръба на бетонното корито, покрито с мъх. Лакътят й потъна в слънчевия му сплит още преди тялото му да влезе в контакт с бетона.

Малюта нададе сподавен вик, краката му инстинктивно се свиха. Но Даниела не спря нито за миг. Стовари се върху него с цялата тежест на тялото си и го бутна във водата. Главата и раменете му потънаха, концентрични кръгове нарушиха спокойствието на мазно блестящата повърхност. Ръцете й се вкопчиха в гърлото му и го натиснаха надолу.

Оттатък реката се движеха безкрайни потоци от коли, до слуха й достигаше тежкия грохот на моторите и сподавените стонове на разгневени клаксони.

Той се бореше упорито и Даниела беше принудена да седне върху здравите му крака, които с лекота биха го изтеглили обратно на брега. Не можеше да си позволи това, не искаше дори да си помисли какво ще стане, ако Малюта успее да напълни дробовете си с кислород…

Ставаше все по-трудно да го удържи. Смени позата и заби колене в стомаха му. Представи си какво изпитва в безвъздушния мрак, виждаше как дробовете му отчаяно се борят за глътка въздух, а рефлексите карат устата му да се отваря… Единствено мозъкът се опитваше да открие рационално решение за измъкване от лапите на смъртта…

Но такова решение нямаше. Даниела направи всичко възможно, за да е така. След известно време тялото му се отпусна, а тя изведнъж усети, че цялата е плувнала в пот. Всичко пред очите й беше размазано, вероятно беше плакала…

Остави главата му под повърхността на водата, разкопча яката и потърси верижката със златното ключе. Дръпна рязко и то остана в ръката й.

После се зае с останалото. Тялото на Олег Малюта трябваше да изчезне завинаги. Изтика го навътре в ледената вода, която бързо се вдигна до бедрата й. Потръпна от студ.

Малюта потъна като камък. Бледото му лице проблесна под студените лъчи на луната, после изчезна. Най-сетне се беше завърнал при своята Ореанда, заедно с вината си…

Промъкна се безшумно в кабинета и веднага усети миризмата му. Зловещото присъствие на Малюта се усещаше навсякъде, като вонята на сажди в крематориум. Олег Малюта…

Насочи се към бюрото и седна. Извади златното ключе и отвори най-долното чекмедже. Капачето на стоманената кутия тихо изщрака.

Ето, всичко е тук… Леко потрепващата й ръка внимателно повдигна найлоновото пликче. Да, пистолетът в него беше нейният… Вътрешността на найлона беше леко зацапана от оръжейното масло. Под пистолета имаше плик със снимки. От онази ужасна нощ, в която Даниела отчаяно плачеше на брега на Москва-река… Постави стоманената кутия на бюрото и запали негативите.

Прибра пистолета в чантичката си и се приготви да тръгва. Тогава погледът й попадна върху ръба на малък плик, стърчащ изпод дъното на вече празното чекмедже. Протегна ръка да го извади, но той не помръдна.

Очите й пробягаха по бюрото и се спряха на бронзовия нож за отваряне на писма. След няколко минути напрегната работа най-сетне успя да измъкне плика от неумело направеното скривалище.

Вътре имаше четири листа, гъсто изписани на машина. Приходи, разходи, проценти… Приличаха на счетоводен баланс, но цифрите бяха огромни.

Очите й се спряха на думичката „Дикуи“, изписана на мандаринско наречие, и тя изведнъж си даде сметка за огромната стойност на находката. Вълнението й нарастваше с всяко прочетено изречение. Главата й се изпразни от всякакви мечти за любов и семейна идилия — неща, в които все не можеше да повярва…

Отново стана предишната Даниела — дръзка, твърда като стомана, кипяща от решителност. В ръцете си държеше документ от огромно значение, държеше истинската, неограничената власт…

Сякаш провидението я беше довело тук, за да направи важното откритие. Сякаш провидението й поднасяше властта, към която се беше стремила през целия си съзнателен живот.

Така да бъде.

Тя знаеше какво трябва да стори.

Дишаше дълбоко, с пълни гърди. Сякаш искаше да попие властта, затворена между тези стени. Вероятно Бог й помогна. Сърцето й се превърна в буца лед. Изправена сред мрака на нощта, тя се стегна за това, което предстоеше.

И с изненада откри, че то съвсем не е толкова трудно.